— Пазете се от този млад човек, който има толкова енергия — извика брат й, — Избухне ли революция пак, той ще ни прати всички на гилотината.
Тя се сдържа да отговори и побърза да се пошегува с брат си и с маркиз дьо Кроазноа заради страха, който им внушаваше енергията. Та това в края на краищата е страх да не се сближиш с непредвиденото, боязън да не се забъркаш пред непредвиденото…
— Вечно, вечно у вас, господа, този страх от смешното положение — страшилище, което за нещастие е умряло в 1816 година.
„Няма вече смешно положение в една страна, дето има две партии“ — казваше господин дьо Ла Мол.
Дъщеря му беше разбрала тази мисъл.
— И тъй, господа — каза тя на Жулиеновите врагове, — вие ще се страхувате целия си живот, а после ще ви кажат:
Скоро Матилд ги остави. Думите на брат й я плашеха; те силно я разтревожиха; но още на другия ден тя видя в тях най-голяма възхвала.
„В наше време, когато е угаснала всяка енергия, неговата енергия ги плаши. Ще му кажа думите на брат ми; иска ми се да видя какво ще отговори. Трябва само да избера един от онези мигове, в които очите му пламтят. Тогава той не може да ме лъже.
Ами ако е Дантон? — добави тя, сепната от своя дълъг и неясен размисъл. — Добре де, да избухне пак революция. Каква роля ще играят тогава Кроазноа и моят брат? Знае се отнапред: възвишено примирение пред съдбата. Те ще се държат като героични овни и ще се оставят да ги затворят, без да кажат дума. Единственото, от което ще ги е страх, когато умират, ще е пак неблагоприличието. А моят мил Жулиен би пръснал черепа на якобинеца, който ще дойде да го арестува, стига да има някаква надежда да се спаси. Няма да го уплаши него неблагоприличието, не.“
Тези последни думи я накараха да се замисли; те събудиха у нея мъчителни спомени и цялата й смелост изчезна изведнъж. Тези думи й напомняха за шегите на господин дьо Кайлюс, дьо Кроазноа, дьо Люз и нейния брат. Тези господа коряха в един глас Жулиен заради неговия попски вид: смирен и лицемерен.
„Но — подзе тя изведнъж със светнал от радост поглед — техните горчиви и постоянни шеги доказват въпреки тях, че той е най-забележителният човек, когото видяхме през тази зима. Какво значение имат неговите недостатъци, неговите смешни чудатости? У него има величие и тъкмо това ги дразни, макар те инак да са тъй добри и тъй снизходителни. Разбира се, той е беден и се е учил, за да стане свещеник; а те са ескадронни командири и нямат нужда да учат; това е по-удобно.
И въпреки всички тия недостатъци — неизменния му черен костюм и попския му вид, които клетото момче трябва да има, ако не иска да умре от глад, неговото достойнство ги плаши, това е съвсем ясно. И този попски вид изчезва у него, щом ние останем сами няколко мига заедно. А когато тези господа кажат някое остроумие, което си въобразяват за тънко и неочаквано, не поглеждат ли те най-напред към Жулиен? Аз много добре забелязах това. И все пак те отлично знаят, че той никога не ще заговори с тях, докато сами не го попитат.
Само с мен заговорва той, смята ме за възвишена душа. А на възраженията ми отговаря само толкова, колкото изисква учтивостта. И веднага почтително млъква. С мен той спори по цели часове. И е сигурен в мислите си само когато не намирам срещу тях никакво възражение. В края на краищата цялата зима ние с него не се скарахме нито веднъж; само навремени си казвахме по някоя остра дума, за да привлечем вниманието върху себе си. Че какво пък, баща ми, необикновен човек, който ще издигне високо нашия дом, и той уважава Жулиен. Всички останали го мразят, но никой не го презира извън тези лицемерки, приятелките на майка ми.“
Граф дьо Кайлюс имаше или се преструваше, че има силна страст към конете; той прекарваше цялото си време в конюшнята и често закусваше там. Тази голяма страст, а също и навикът да не се смее никога му спечелиха дълбоко уважение сред приятелите: той беше орелът на тази групичка.
Щом се събраха на другия ден зад креслото на госпожа дьо Ла Мол — Жулиен не беше между тях, — господин дьо Кайлюс, подкрепен от Кроазноа и от Норбер, атакува остро доброто мнение на Матилд за Жулиен, и то без повод, почти веднага щом зърна госпожица дьо Ла Мол. Тя разбра тази късоумна хитрост и се зарадва.
„Ето ги — каза си тя — съюзени всички срещу един даровит човек, който няма десет луидора доход и не може да им отговори, докато не го попитат. Дори когато е в черния си костюм, те се страхуват от него. Какво би станало, ако той имаше еполети?“
Никога тя не е блестяла с такова остроумие. Още при първото им нападение тя обсипа с остри насмешки Кайлюс и неговите съюзници. Когато огънят от шегите на тези блестящи офицери бе задушен, тя каза на господин дьо Кайлюс;