— Ако утре някой болярин от планините на Франш-Конте открие, че Жулиен е негов извънбрачен син и му даде името си и няколко хиляди франка, той в шест месеца ще има мустаци като вас, господа; в шест месеца ще стане хусарски офицер като вас, господа. И тогава величието на характера му не ще бъде вече смешно. Аз виждам, господин бъдещи дук, че ви остава само остарелият и негоден довод: превъзходството на дворцовата аристокрация над провинциалната. Но какво ще ви остане, ако река да ви притисна до стената, ако се изхитря да дам за баща на Жулиен някой испански дук, военнопленник в Безансон от Наполеоново време, който от разкаяние го признава за свой син на смъртния си одър?
Всички тези предположения за незаконното рождение на Жулиен се сториха на господа дьо Кайлюс и дьо Кроазноа неприлични. Ето всичко, което те видяха в разсъжденията на Матилд.
Колкото и да беше свикнал да й се подчинява Норбер, думите на сестра му бяха тъй ясни, че той взе важен вид, който, трябва да се признае, не прилягаше никак на неговата усмихната и блага физиономия. Той дори се осмели да каже няколко думи.
— Болен ли сте, приятелю мой? — отвърна му Матилд с престорена загриженост. — Трябва да сте много зле, щом отговаряте на шегите с нравоучения. Вие и нравоучения? Да не би да искате да станете префект?
Матилд забрави много скоро обиденото лице на граф дьо Кайлюс, недоволството на Норбер и мълчаливото отчаяние на господин дьо Кроазноа. Тя трябваше да разреши едно съдбоносно съмнение, което беше обсебило душата й.
„Жулиен е доста искрен с мене — каза си тя. — На неговата възраст, при такова зависимо положение, измъчван като него от невероятно честолюбие, човек се нуждае от приятелка. Може би аз съм тази приятелка; но аз не виждам у него никаква обич. Какъвто смел характер има, той не би се побоял да ми говори за своята любов.“
Тази неувереност, този спор със самата себе си, който от този миг изпълни всички мигове от живота на Матилд и за който, колчем Жулиен й заговореше, у нея възникваха все нови и нови доводи, пропъди напълно досадата, от която тя страдаше толкова много досега.
Дъщеря на умен човек, който можеше да стане утре министър и да върне на духовенството горите му, госпожица дьо Ла Мол в манастира „Светото Исусово сърце“ беше обсипвана с прекомерни ласкателства. Това зло остана завинаги непоправимо. Внушили й бяха, че благодарение на всичките си предимства — произход, богатство и т.н. — тя трябва да бъде по-щастлива от другите. Ето това е изворът за досадата на всички князе и техните безразсъдства.
Матилд не избягна гибелното влияние на това внушение. Какъвто и ум да имаш, мъчно е на десет години да устоиш срещу ласкателствата на цял манастир, при това наглед тъй здраво обосновани.
От минутата, когато реши, че обича Жулиен, тя престана да се отегчава. Всеки ден се възхищаваше от решимостта си да изпита една велика страст. „Това развлечение крие много опасности — мислеше тя. — Толкова по-добре! Хиляди пъти по-добре!
Без тази силна страст аз чезнех от досада в най-хубавото време от живота си — от шестнадесет до двадесет години. Аз и тъй вече изгубих най-хубавите си години; всичките ми удоволствия се-състояха в това, че бях принудена да слушам глупавите разсъждения на майчините ми приятелки, които, както разправят, в Кобленц през 1792 година не са били толкова нравствени, колкото днешните им речи.“
През това време, докато тези големи съмнения вълнуваха Матилд, Жулиен не разбираше нейните дълги погледи, спрени върху него. Той забелязваше удвоена студенина в обръщението на граф Норбер към него и нов пристъп на високомерие в отношенията на господа дьо Кайлюс, дьо Люз и дьо Кроазноа. С това той бе вече свикнал. Такива неприятности му се случваха неведнъж след някоя вечер, когато беше блеснал повече, отколкото прилягаше на положението му. Ако не беше изключителното внимание, което проявяваше към него Матилд, и любопитството да узнае какво се крие под всичко това, той щеше да се откаже да последва в градината тези блестящи млади хора с мустачки, когато следобед той съпровождаше там госпожица дьо Ла Мол.
„Да, не мога да скрия от себе си — казваше си Жулиен, — че госпожица дьо Ла Мол ме поглежда някак особено. Но дори и когато нейните прекрасни сини очи, устремени в мене, са отворени всеотдайно, аз чета винаги в дъното им някаква изпитателност, хладина и злоба. Възможно ли е това да е любов? Колко различни бяха погледите на госпожа дьо Ренал!“
Един ден следобед Жулиен, изпроводил господин дьо Ла Мол до кабинета му, се върна бързо в градината. Когато се приближи предпазливо до групичката на Матилд, той дочу няколко думи, произнесени доста високо. Матилд нападаше брата си. Жулиен чу ясно името си два пъти. Той се показа; тозчас се въдвори дълбоко мълчание и те напразно се силеха да го прекъснат. Госпожица дьо Ла Мол и нейният брат се бяха силно разгорещили и не бяха способни да намерят друг предмет за разговор. Господа дьо Кайлюс, дьо Кроазноа, дьо Люз и още един техен приятел се сториха на Жулиен ледено студени. Той се отдалечи.