ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАГОВОР
Несвързаните разговори, случайните срещи се превръщат в неопровержими доказателства за човек, надарен с въображение, ако в сърцето си крие някакъв огън.
На другия ден той свари пак Норбер и сестра му да говорят за него. Щом се появи, настъпи гробно мълчание както вчера. Сега нищо не можа да възпре неговите подозрения. „Не са ли намислили тези любезни млади хора да се подиграят с мене? Да си призная, това е много по-вероятно и много по-естествено, отколкото някаква си въображаема страст на госпожица дьо Ла Мол към някакъв си жалък секретар. Но най-напред тия хора имат ли някаква страст? Да коват клюки — ето тяхната сила. Те завиждат на моето нещастно малко превъзходство в разговора. Завистта е също тяхно слабо място. В стратегията им всичко става ясно. Госпожица дьо Ла Мол иска да ме убеди, че държи на мене, само за да ме осмее пред очите на своя годеник.“
Това жестоко подозрение промени издъно душевното състояние на Жулиен. Тази мисъл завари в сърцето му зачатие от любов, което тя лесно уби. Любовта му беше предизвикана само от рядката красота на Матилд или по-точно от царствената й осанка и изумителния й тоалет. В това отношение Жулиен беше още новак. Ненапразно казват, че красивата светска жена най-силно поразява един селянин, издигнал се с ума си до горните слоеве на обществото. Не характерът на Матилд унасяше в блянове Жулиен през предшествуващите дни. У него имаше достатъчно здрав смисъл, за да разбере, че съвсем не познава този характер. Всичко, което виждаше, можеше да е само привидност.
Ето например за нищо на света Матилд нямаше да пропусне неделната литургия; почти всеки ден тя придружаваше майка си в черква. Ако в гостната на дома дьо Ла Мол някой непредпазлив гост забравяше къде се намира и си позволеше, на шега и най-далечен намек против истинските или предполагаеми интереси на престола и олтара, Матилд ставаше начаса ледено сурова. Погледът й, обикновено толкова закачлив, придобиваше изведнъж безстрастното високомерие на старинен фамилен портрет. Жулиен се беше уверил, че в стаята си тя има винаги един-два от най-философските томове на Волтер. Той и сам крадеше често по няколко тома от прекрасното издание с разкошна подвързия. Като поотместваше малко томовете един от друг, той скриваше отсъствието на оня, който отнасяше, но скоро забеляза, че друг също чете Волтер. Той прибягна до една семинарска хитрост. Постави няколко косъмчета върху ония томове, които смяташе, че могат да заинтересуват госпожица дьо Ла Мол. Те изчезнаха за цели седмици.
Господин дьо Ла Мол, ядосан на своя книжар, който му пращаше всички подправени мемоари, поръча на Жулиен да купи всички що-годе любопитни нови книги. Но за да не се разпространи отровата в къщи, на секретаря бе наредено да слага тези книги в библиотечката, която се намираше в самата стая на маркиза. И скоро той се увери, че ако тези нови книги се окажеха от малко малко враждебни на интересите на престола и на олтара, те незабавно изчезваха. Несъмнено четеше ги не Норбер.
Като преувеличаваше това откритие, Жулиен подозираше у госпожица дьо Ла Мол макиавелевско двуличие. Това предполагаемо от него коварство й придаваше в очите му очарование, почти единственото духовно очарование, което според него тя имаше. Досадата от лицемерието и всички добродетелни разговори го тласкаха към такива преувеличения.
Той възбуждаше повече въображението си, отколкото беше се увлякъл от любовта си.
Едва след като беше мечтал до забрава по кръшната снага на госпожица дьо Ла Мол, по изисканите й тоалети, по белоснежната й ръка, по изумителните й плещи, по непринудената прелест на нейните движения, той се почувствува влюбен. Тогава, за да довърши очарованието, той си я представи като Катерина Медичи. И на тоя характер, който той предполагаше у нея, прилягаше и най-дълбокото чувство, и най-голямото злодейство. Това беше идеалът на Маслоновци, Фрилеровци и Кастанедовци, от които той беше се възхищавал на младини. С една дума, това беше за него парижкият идеал.