Съществувало ли е някога нещо по-забавно от тази представа за дълбочина и злодейство в парижкия характер?
„Възможно е това трио да се подиграва с мене“ — мислеше Жулиен. Всеки, който познава малко неговия характер, може да си представи с какъв мрачен и студен поглед отговаряше той на Матилдините погледи. С горчива ирония отхвърли той уверенията в приятелство, с които учудената госпожица дьо Ла Мол се осмели да се обърне два-три пъти към него.
Жегната от тази внезапна странност, сърцето на младата девойка, по природа студено, отегчено и послушно само на разсъдъка, пламна от такава страст, на каквато тя бе способна. Но в характера на Матилд имаше също много гордост и току-що родилото се у нея чувство, което правеше цялото й щастие зависимо от друг човек, я потопи в мрачна скръб.
Жулиен беше понаучил доста работи, откакто пристигна в Париж, и виждаше добре, че това не е сухата скръб на досадата. Вместо да търси жадно както преди вечеринки, зрелища и всевъзможни забавления, тя сега ги избягваше.
Френското пение отегчаваше Матилд до смърт и все пак Жулиен, като смяташе за свой дълг да присъствува на излизането от операта, забеляза, че тя се стремеше да ходи там колкото се може по-често. Стори му се, че е загубила малко от оня съвършен такт, който имаше по-рано във всичките й постъпки. Тя отговаряше понякога на приятелките си с обидни шеги, отличаващи се с прекомерна острота. Стори му се, че тя открито показва своето пренебрежение към маркиз дьо Кроазноа. „Навярно този млад човек обича до полуда парите — мислеше си Жулиен, — инак би захвърлил тази девойка, колкото и да е богата!“ И възмутен от гаврите й над мъжкото достойнство, той ставаше два пъти по-студен към нея. Нерядко дори стигаше до съвсем неучтиви отговори.
Но макар и да бе решил, че няма да се остави да го заблудят белезите на вниманието, което му показваше Матилд, те ставаха някои дни толкова очевидни, а Жулиен, чиито очи започнаха да се отварят, я намираше толкова красива, че понякога се объркваше.
„Ловкостта и дългото търпение на тези млади хора от висшето общество най-сетне ще възтържествуват над моята неопитност — казваше си той. — Трябва да замина и да туря край на всичко това.“ Маркизът току-що му бе поверил управлението на множество малки имения и къщи, които притежаваше в долен Лангедок. Необходимо бе да се отиде там: господин дьо Ла Мол го пусна с мъка. С изключение на предмети, свързани с високи честолюбиви намерения, Жулиен беше станал нещо като негово второ „аз“.
„Така или иначе те не можаха да ме хванат в своя капан — каза си Жулиен, като се готвеше за път. — Искрени ли са шегите на госпожица дьо Ла Мол над тези господа, или те целят само да ми вдъхнат доверие, вре едно, аз сам се забавлявах добре с тях.
Ако у тях няма заговор срещу сина на дърводелеца, поведението на госпожица дьо Ла Мол е необяснимо, но то е необяснимо за маркиз дьо Кроазноа толкова, колкото и за мене. Вчера например тя действително бе сърдита и аз с удоволствие чух как заради мен си изпати един богат и знатен младеж, пред когото аз изглеждам голтак и плебей. Ето това е забележителна победа; за нея с радост ще си спомням в пощенската кола, когато препускам по равнините на Лангедок.“
Той не беше говорил никому за заминаването си, но Матилд знаеше по-добре от него, че той на другия ден ще напусне Париж, и за дълго време. Тя се престори, че страда от страшно главоболие, което се било засилило от задухата в гостната. В градината, дето се разхожда дълго и така преследваше с хапливите си шеги Норбер, маркиз дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и други млади хора, вечеряли в дома дьо Ла Мол, че най-накрая ги принуди да си отидат. Тя гледаше Жулиен със странен поглед.
„Може би този поглед е преструвка — помисли Жулиен. — Но нейното зачестено дишане, но цялото това смущение! Ба — каза си той. — Кой съм аз, за да съдя за всички тия неща? Та пред мене стои най-умната, най-хитрата от жените в Париж. Това зачестено дишане, което насмалко не ме трогна, тя го е научила от Леонтин Фей, която толкова обича.“
Те бяха останали сами; разговорът явно замираше. „Не! Жулиен не чувствува нищо към мене“ — каза си Матилд, почувствувала се наистина нещастна.
Когато той се сбогуваше с нея, тя му стисна силно ръката.
— Вие ще получите тази вечер писмо от мен — каза му тя с толкова променен глас, че той дори не можа да го познае.
Това начаса покърти Жулиен.
— Баща ми — продължи тя — цени извънредно много услугите, които вие му правите. Не трябва да заминавате утре; измислете някакъв предлог.
И тя побягна.
Снагата й беше омайна. Невъзможно беше да си представиш по-красив крак, тя тичаше с такава грация, че Жулиен остана захласнат; но ще се досети ли читателят за какво помисли той, щом тя се скри от очите му съвсем? Обиди го повелителният тон, с който тя беше му казала тия думи „не трябва“. И Луи XV, когато умирал, бил силно докачен от думите „не трябва“, които изтървал несръчно придворният му лекар, а Луи XV тъй или инак не е бил парвеню.