„Аз, бедният селянин от Юра — безспирно повтаряше той, — обречен да мъкна вечно този печален чер костюм! Уви, преди двадесет години аз щях да нося униформа като тях! В онова време човек като мене или падаше убит, или ставаше генерал на тридесет и шест години.“ Това писмо, което стискаше в ръцете си, му даваше ръст и самочувствие на герой. Сега наистина с този черен костюм човек има на четиридесет години сто хиляди франка заплата и синя лента като епископа в Бове.
„Е какво пък — каза си той с мефистофелски смях, — аз съм по-умен от тях; ето на, съумях да си избера униформата на своето време. — И той почувствува как пламва с двойна сила — неговото честолюбие и неговата привързаност към свещеническото расо. — Колко кардинали с по-ниско произхождение от моето са властвували! Ето например моят съгражданин Гранвел.“
Малко по малко възбудата на Жулиен се уталожи; благоразумието, му взе връх. Той си каза, както учителят си Тартюф, чиято роля знаеше наизуст:
„И Тартюф е бил погубен от една жена, а не е бил по-лош от който и да е друг… Моя отговор могат да покажат… но на това ние ще намерим цер — процеди той бавно със сдържана свирепост, — ние ще започнем с това, че в него ще повторим най-силните изрази от писмото на божествената Матилд.
Да, но ето, че четирима лакеи на господин дьо Кроазноа се нахвърлят върху мен и ми изтръгват първообраза на това писмо.
Не — аз съм добре въоръжен и както знаят всички, съм свикнал да стрелям срещу лакеите.
Добре де, но единият е смелчага; той се спуща върху ми. Обещали са му сто наполеона. Аз го убивам или го ранявам — прекрасно, те искат тъкмо това. Хвърлят ме в затвора, точно както повелява законът; попадам в изправителната полиция и съдиите справедливо и безпристрастно ме изпращат в Поаси да правя компания на господа Фонтан и Магалон. Там аз спя на земята един до друг с четиристотин насъбрани откъде не голтаци… И след това ще съжалявам ли аз тези хора! — извика той, като рипна стремително. — Имат ли те жал към хората от третото съсловие, когато ги хванат?“ Този вик беше предсмъртният въздъх на признателността му към господин дьо Ла Мол, която неволно го измъчваше досега.
„Полекичка, господа благородници, аз разбирам тази ваша макиавелевска хитрост; абат Маслон или господин Кастанед от семинарията не биха постъпили по-добре. Вие ще ми отнемете подмамилото ме писмо и аз ще разделя участта на полковник Карон в Колмар.
Една минутка, господа, аз ще изпратя това съдбоносно писмо в добре запечатан плик на съхранение у господин абата Пирар. Той е честен човек, янсенист и поради това над него нямат власт съблазните на парите. Да, но той отваря писмата… На Фуке ще изпратя това писмо.“
Трябва да признаем, погледът на Жулиен беше свиреп, лицето му — отвратително; то дишаше откровено престъпление. Това беше нещастник, влязъл във война с цялото общество.
„На оръжие!“ — извика Жулиен. И с един скок прескочи външните стъпала на дома. Той се втурна в дюкянчето на един просбописец в ъгъла на улицата и го изплаши.
— Препишете това! — каза му той, като му подаде писмото на госпожица дьо Ла Мол.
Додето преписваше просбописецът, той сам писа на Фуке; молеше го да му запази този скъпоценен документ. „Но — сепна се той — цензурата в пощата ще отвори писмото ми и ще ви даде това, което търсите… не, господа.“ И той излезе да купи една грамадна библия от един протестантски книжар, скри много умело писмото на Матилд в подвързията, поръча да опаковат всичко това и неговият пакет тръгна с дилижанса, адресиран до един от работниците на Фуке, чието име не знаеше никой в Париж.
Като свърши това, той се върна весел и пъргав в дома дьо Ла Мол. „Сега е наш ред!“ — извика той, като се заключи в своята стая и хвърли сакото си.
„Възможно ли е това, госпожице — пишеше той на Матилд, — госпожица дьо Ла Мол чрез Арсен, лакея на баща си, да връчва такова съблазнително писмо на един беден дърводелец от Юра, несъмнено за да се подиграе с простотията му…“ И той преписа най-недвусмислените фрази от полученото писмо.
Неговото писмо би направило чест дори на дипломатичната съобразителност на кавалера дьо Бовоази. Беше едва десет часът; опиянен от щастие и от чувство за своята мощ, толкова ново за един сиромах, Жулиен влезе в Италианската опера. Пееше неговият приятел Джеронимо. Никога музиката не го е пленявала до такава степен. Той се чувствуваше бог30.
30
Esprit per. pré. gul. II. A. 30. — Бележка на самия Стендал: esprit persécute prédestine guillotine — дух преследван, обречен на гилотината