А тук тя се осмеляваше да каже, че обича. Тя пишеше първа (каква страшна дума!) на човек, който стоеше на последното стъпало на обществената стълба.
Това обстоятелство, ако го откриеха, би я опозорило навеки. Коя от жените, които дохождаха при майка й, би се осмелила да вземе нейната страна! Пък и какво би могло да се измисли, за да го повтарят те и да отслабят удара на ужасното презрение в салоните?
А това признание беше ужасно да се каже, камо ли да се напише! „Има неща, които не се пишат“ — провикнал се Наполеон, когато научил за капитулацията на Байлен. И Жулиен й беше разказал за това изречение, като че искаше отнапред да й даде урок.
Но всичко това не беше още нищо, безпокойството на Матилд идеше от други причини. Забравяйки какво страшно въздействие би имало това върху обществото, какво незаличимо петно и презрение я очакваше, защото тя обиждаше своята каста, Матилд се реши да пише на едно същество с по-друга природа от тази на всички хора като Кроазноа, дьо Люз, дьо Кайлюс.
Дълбочината, неизвестността на Жулиеновия характер можеше да уплаши дори когато човек завържеше с него обикновени отношения. А тя се готвеше да го направи свой любовник, може би свой господар!
„А какви ли искания ще ми предяви той, ако някога добие пълна власт над мене? Нищо, тогава ще си кажа като Медея: «Сред толкоз ужаси запазих своя АЗ».
Жулиен няма никакво уважение към благородството на кръвта — разсъждаваше тя. — Нещо повече: може би той не го обича!“
В тези последни мигове на ужасни съмнения изникнаха мислите за женската й гордост. „Всичко трябва да е необикновено в съдбата на една девойка като мене“ — възкликна Матилд разгневена. И тогава гордостта, с която бяха я надъхали още от люлка, въстана срещу добродетелта. И тъкмо в тази минута заминаването на Жулиен ускори всичко.
(Такива характери са за щастие много редки.)
Вечерта много късно на Жулиен му хрумна хитрата мисъл да се разпореди да свалят тежкия му куфар при вратаря; той поръча това на лакея, който се увърташе около камериерката на госпожица дьо Ла Мол. „Може би моята хитрост няма да доведе до нищо — каза си той, — но ако успее, Матилд ще помисли, че заминавам.“ Той заспа много доволен от своята шега. Матилд не склопи очи.
На другия ден, още призори, Жулиен излезе от дома незабелязано от никого, но се върна преди осем часа.
Едва влезе в библиотеката и на вратата се яви госпожица дьо Ла Мол. Той й предаде отговора си. Мислеше, че негов дълг е да й заговори; по-сгодно време не би се намерило от това, по госпожица дьо Ла Мол не пожела да го изслуша и изчезна. Жулиен бе във възторг; той не знаеше какво да й каже.
„Ако всичко това не е игра, за която са се сговорили с граф Норбер, ясно е, че тъкмо моите студени погледи са запалили чудноватата любов, която тази знатна девойка е намислила да има към мен. Бих бил по-глупав, отколкото се полага, ако някога си позволя да се увлека по тази голяма руса кукла.“
Това разсъждение го накара да се почувствува по-студен и по-пресметлив от когато и да е било друг път.
„В сражението, което сега се готви — добави той, — родовата гордост ще бъде своего рода хълм, образуващ военната позиция между мене и нея. По него именно ще трябва да се маневрира. Аз постъпих много лошо, като останах в Париж; отлагането на заминаването ме унизява и ме излага, ако всичко това е само игра. Какво опасно имаше, ако заминех? В такъв случай аз се подигравах с тях, ако те се подиграват с мен. Ако пък тя действително се интересува от мен, нейният интерес щеше да порасне стократно.“
Писмото на госпожица дьо Ла Мол толкова поласка суетността на Жулиен, че той, макар и да се смееше над станалото, забрави да мисли сериозно колко уместно е да замине.
Той бе извънредно чувствителен към грешките си и това бе злополучна черта в характера му. Сегашната му грешка го ядоса много, той почти не мислеше вече за невероятната победа, която предшествуваше малката му несполука, когато към девет часа на прага на библиотеката се яви госпожица дьо Ла Мол, хвърли му едно писмо и избяга.
„Изглежда, че това ще бъде роман в писма — каза си той, като повдигна от земята писмото. — Противникът иска да ме примами, но аз ще пусна в ход студенината и добродетелта.“
От него искаха решителен отговор с високомерие, което още повече развесели душата му. Той с удоволствие се впусна в цели две страници да заблуждава лицата, които навярно искаха да му се надсмеят, и в края на писмото си съобщи на шега, че е решил да замине утре заранта.