„Аз ще използувам градината, за да й го предам“ — помисли той, когато свърши писмото, и отиде там. Той погледна прозореца на госпожица дьо Ла Мол.
Стаята й беше на първия етаж, редом с апартамента на майка й, но под него имаше висок антрсол.
Първият етаж беше толкова висок, че Жулиен, който се разхождаше в липовата алея, не можеше да бъде забелязан от прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Закриваше; го сводът от липите, които бяха грижливо подкастрени. „Но какво правя аз? — каза си с яд Жулиен. — Пак непредпазливост! Ако са намислили да се подиграят с мене, да се показвам тук с писмо в ръката, значи да помагам на враговете си.“
Стаята на Норбер беше точно над стаята на сестра му и ако Жулиен излезеше изпод свода, образуван от подкастрените клони на липите, графът и приятелите му можеха да наблюдават всичките му движения.
Госпожица дьо Ла Мол се появи на прозореца си; той показа крайчеца на писмото; тя кимна. Жулиен завчас се затича нагоре към стаята си и срещна случайно на парадното стълбище хубавата Матилд, която взе съвсем спокойно със засмени очи писмото от ръцете му.
„Колко страст имаше в очите на клетата госпожа дьо Ренал — спомни си Жулиен, — когато шест месеца, след като бяха станали близки, се осмеляваше да получи писмо от мене! Струва ми се, че никога в живота си тя не ме е поглеждала със засмени очи.“
Той не се опита да си у ясни докрай мисълта; срамуваше ли се от суетността на подбудите си? „Но и каква разлика — не спираше мисълта му — в изяществото на утринната дреха, в изяществото на държането? Ако види госпожица дьо Ла Мол от тридесет крачки далеч, всеки човек с вкус ще отгатне какво положение заема тя в обществото. Ето това се нарича безспорно достойнство.“
Като се шегуваше така, Жулиен все още не се признаваше докрай в цялата си мисъл: та госпожа дьо Ренал нямаше маркиз дьо Кроазноа, когото да пожертвува за него, единственият негов съперник бе противният помощник-префект господин Шарко, който се наричаше дьо Мужирон, защото нямаше вече никой от Мужиронови.
В пет часа следобед Жулиен получи трето писмо; то му беше подхвърлено от вратата на библиотеката. И госпожица дьо Ла Мол избяга пак. „Какъв е този бяс за писане — каза си той през смях, — когато така удобно можем да си поговорим! Ясно е, врагът иска да има мои писма, и то повече!“ Той не бързаше да отвори писмото. „Пак изящни фрази“ — помисли той, но побледня, щом го зачете. В него имаше само осем реда.
„Необходимо ми е да говоря с вас: аз трябва да говоря с вас тази вечер; щом удари един часът след полунощ, излезте в градината. Вземете дългата стълба на градинаря, която е до кладенеца; опрете я на прозореца ми и се качете при мене. Има луна: все едно.“
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
НЕ Е ЛИ ЗАГОВОР ТОВА?
Ах, колко мъчителен е промеждутъкът между един велик замисъл и неговото изпълнение! Колко напразни страхове! Колко колебания! Поставен е на карта животът. Нещо много повече: честта.
„Работата става сериозна — помисли Жулиен. — И май прекалено ясно — додаде той, след като поразмисли. — Какво е това! Тази хубава госпожица може да поприказва с мен в библиотеката и, слава богу, съвсем свободно; маркизът от страх да не му покажа сметките, не наминава там никога. Какво казвам! Господин дьо Ла Мол и, граф Норбер, единствените лица, които влизат тук, отсъствуват почти целия ден; и лесно е да се проследи кога дохождат те у дома; а безподобната Матилд, чиято ръка би бил щастлив да получи и един принц, иска от мен да извърша такава чудовищна непредпазливост!
Ясно, искат да ме погубят или най-малко да се погаврят с мене. Най-напред те разчитаха да ме погубят с помощта на моите писма; те се оказаха благоразумни; и на, сега им трябва някоя постъпка, ясна като бял ден. Изглежда, тези прекрасни мили господа ме смятат за голям глупак или за страшно влюбен в себе си простак. Ще има да вземат при такава луна, когато е светло като ден, да се качвам по стълба на първия етаж, на двадесет и пет стъпки от земята! Та мене ще могат да ме видят дори от съседните къщи. Няма що — хубав ще изглеждам на моята стълба!“ Жулиен се качи в стаята си и като си подсвиркваше, се залови да стяга своя куфар. Бе решил да замине, без дори да отговоря.
Но това мъдро решение не донесе покой на душата му. „Ами ако случайно. — каза си той изведнъж, като затвори куфара — Матилд е искрена! Тогава в очите й ще изляза най-големият страхливец. Аз нямам висок род; на мене са ми потребни истински достойнства, налични, не основани на предположения, а доказани здраво с дела, които сами говорят за себе си.“