Той разсъждава така цял четвърт час. „Ех, какъв смисъл има да се отрича това? — каза си той най-сетне. — За нея аз ще бъда страхливец, ще загубя не само най-блестящата хубавица от висшето общество — така казваха всички на бала у господин дук дьо Рец, — но и божествената наслада да видя как пожертвуват заради мен маркиз дьо Кроазноа, син на дук и сам бъдещ дук. Един очарователен младеж с всички качества, които липсват на мен: съобразителност, знатност, богатство…
Това разкаяние после ще ме преследва през целия живот — не за нея: на света има толкова любовници!
…Ала честта една е! —
казва старият Дон Диего, и ето аз чисто и просто се стъписвам пред първата опасност, която ми се изпречва; защото дуелът с господин дьо Бовоази беше само забава. А това тук е съвсем друго. Мене може да ме застреля като нищо някой слуга, но това не е най-страшното; мене могат да ме опозорят.
Работата става сериозна, момчето ми — весело с гасконски говор додаде той. — Отнася се до честното ти име. Никога на един нещастник, захвърлен от съдбата на дъното като мене, не ще падне пак такъв случай; може би аз ще имам някога сполуки, но посредствени…“
Той дълго размишляваше, като се разхождаше със забързани крачки и се спираше от време на време отведнъж. В стаята му бяха сложили великолепен мраморен бюст на кардинал Ришельо, на който неволно се спираше погледът му. Този бюст като че го гледаше строго и сякаш го укоряваше за липсата на онази смелост, която би трябвало да е присъща на френския характер. „В твое време, велики човече, нима бих се колебал?“
„Да вземем най-лошото — каза си най-сетне Жулиен, — да предположим, че всичко това е примка, но то е много мръсно и може да завърши много позорно за едно младо момиче. Те знаят, че аз не съм човек, който ще мълчи. Ще трябва, значи, да ме убият. Това е било хубаво през 1574 година във времето на Бонифас дьо Ла Мол, но днешните дьо Ла Моловци не биха се одързостили на такава крачка. Тези хора не са вече същите. На госпожица дьо Ла Мол така завиждат всички. Още утре за нейния позор ще заприказват четиристотин гостни, и с какво удоволствие!
Слугите бъбрят помежду си за явното предпочитание към мене — аз знам това, чух ги…
От друга страна — нейните писма! … Те сигурно мислят, че ги нося със себе си. Те ме издебват в стаята й, грабват ми ги. Възможно е да стане нужда да се разправям с двама, трима, четирима души, кой знае? Но отде ще се вземат тези хора? Къде ще намерят в Париж слуги, способни да пазят тайна? Правосъдието ги плаши… Ех, дявол, та това могат да бъдат те самите — тези Кайлюсовци, Кроазноазовци, дьо Люзовци. Тях ги блазни тъкмо тази минута и глупавата фигура, която ще имам сред тях. Пази се от участта на Абеляр, господин секретарю!
Така, значи, дявол да го вземе! Но, господа, вие ще носите белези от мен, аз ще удрям по лицето, както войниците на Цезар при Фарсала… А писмата аз мога да скрия на сигурно място.“
Жулиен сне преписи от двете последни писма, скри ги в един том от разкошното издание на Волтер, взет от библиотеката, а оригиналите сам занесе на пощата.
„На какво безумие се готвя да се отдам!“ — възкликна той сепнат и ужасен, когато се върна. Цял четвърт час той не беше помислял нито веднъж за това, което щеше да направи тази нощ.
„Но ако се откажа, после сам ще се презирам! Цял живот ще се измъчвам от съмнение за тази си постъпка, а за мен такова съмнение е най-лютото страдание на този свят. Не го ли изпитах заради любовника на Аманда? Струва ми се, че по-лесно бих си простил едно истинско престъпление; призная ли го веднъж, бих престанал да мисля за него.
Как! Аз ще бъда съперник на човек, който носи едно от най-славните имена на Франция, и аз сам с леко сърце се обявявам за по-долен от него! Та в края на краищата подлост е да не отида. С тази дума е решено всичко — извика Жулиен, като скочи… — Пък и тя е такава хубавица!
Ако това не е предателство, на какво безумие се решава тя за мене! … Ако то е измама, по дяволите, господа, от мене само зависи да направя тази шега сериозна, и така аз ще направя.
Ами ако ми вържат ръцете още щом вляза в стаята; те могат да сложат там някоя хитроумна клопка!
Това е както на дуел — каза си той, като се засмя, — всеки удар може да се отбие, казва моят учител по фехтовка, но добрият Бог, който желае да тури край на двубоя, нарежда така, че единият от двамата забравя да отбие удара. Впрочем аз имам с какво да им отговаря.“ Той измъкна от джоба си своите пистолети; и макар огнивото да бе ново още, той го смени.
Имаше още много време напред; за да се залиса о нещо, Жулиен писа на Фуке: „Приятелю мой, писмото, което прилагам тук, отвори само в случай на нещастие — ако чуеш, че нещо необикновено се е случило с мене. Тогава изтрий собствените имена в ръкописа, който ти пращам, извади осем преписа и ги разпрати на вестниците в Марсилия, Бордо, Лион, Брюксел и т.н.; десет дни след това дай да се отпечата този ръкопис, изпрати първия екземпляр на господин маркиз дьо Ла Мол; а след петнадесет дни пръсни другите екземпляри нощем по улиците на Вериер.“