В малката оправдателна бележка, стъкмена във формата на разказ, която Фуке трябваше да отвори само в случай на някое премеждие, Жулиен се постара, колкото бе възможно, да пощади доброто име на госпожица дьо Ла Мол, ала той все пак описа доста точно положението си.
Жулиен залепваше плика на писмото си, когато звънецът за обед удари; сърцето му заби силно. Неговото въображение, погълнато от току-що съчинения разказ, беше изпълнено със зловещи предчувствия. Той виждаше как го хващат слугите, как го омотават с въжето, водят го в зимника със затикната в устата кърпа. Там го турят под зоркия надзор на един слуга и ако честта на знатното семейство налага приключението да добие трагичен край, лесно е да се уреди всичко с някоя отрова, която не оставя никаква следа; и тогава ще кажат, че е умрял от болест и ще го пренесат мъртъв в стаята му.
Развълнуван като някой драматичен автор от собственото си произведение, Жулиен действително трепереше от страх, когато влезе в трапезарията. Той гледаше всички тези слуги, облечени в парадни ливреи. Изучаваше лицата им. „Кои са избрани за похода през тази нощ? — питате се той. — В това семейство спомените за двора на Анри III са тъй живи, тъй често се повтарят, че сметнат ли се за обидени, те са способни по-скоро от кой и да е друг из техния кръг да прибягнат до решителни действия.“ Той погледна госпожица дьо Ла Мол, като се мъчеше да прочете в очите й замислите на семейството й; тя беше бледа и лицето й бе досущ като на средновековен портрет. Никога той не беше откривал у нея по-възвишен израз, тя беше наистина прекрасна и величествена в тоя миг, той едва не се влюби в нея. „Pallida morte futura.“31 — каза си той. (Нейната бледност издава големите й помисли.)
Напразно след вечерята той дълго уж се разхожда в градината, госпожица дьо Ла Мол не дойде. Ако можеше да й говори в тази минута, от сърцето му би паднала голяма тежест.
Защо да не признаем това? Той се страхуваше. Тъй като беше решил да действува, той се отдаваше на това чувство, без да се срамува. „Стига само тогава, когато ще действувам, да имам потребното мъжество — казваше си той, — все едно е какво чувствувам сега.“ Той отиде да види какво е положението и тежка ли е стълбата.
„Писано ми е било, изглежда — каза си той през смях, — да се ползувам от това оръдие и тук, както във Вериер. Но каква разлика! Тогава — добави той с въздишка, — аз не бях принуден да подозирам жената, за която се излагах на опасност. Пък и далеч не беше такава опасността!
Ако ме убиеха в градините на господин дьо Ренал, върху мен не би паднало никакво безчестие. Моята смърт лесна щяха да припишат на някоя необяснима причина. А тук какви ли не отвратителни разкази ще съчинят за мене в гостните на Шонския дук, на дьо Кайлюс, на дьо Рец и т.н., с една дума, навсякъде. Аз ще стана чудовище за потомството.
За две или три години — подзе той през смях, като се подбиваше със самия себе си. Но тази мисъл го смазваше. — А с какво ще могат да ме оправдаят? Да допуснем, че Фуке напечата моя посмъртен памфлет, той още повече ще ме очерни. Помисли си само! Аз съм приет в един дом и в награда за гостоприемството, което получавам, за милостите, с които ме обсипват, аз обнародвам памфлет върху това, което става там, петня честта на жените! Ах, хиляди пъти по-добре е да остана изигран.“
Тази вечер беше ужасна.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИН ЧАСЪТ СЛЕД ПОЛУНОЩ
Тази градина беше много широка, подредена с голям вкус преди няколко години. Но дърветата бяха по-стари от едно столетие. Тя напомняше поле.
Жулиен се готвеше да пише на Фуке, за да отмени предишното си нареждане, когато удари дванадесет часът. Той щракна шумно няколко пъти ключалката от вратата на стаята си, като че уж се заключва отвътре. После отиде крадешком да види какво става в цялата къща, особено в четвъртия етаж, дето живееха слугите. Нямаше нищо необикновено. Една от камериерките на госпожа дьо Ла Мол даваше вечеринка, слугите развеселени пиеха пунш. „Тези, които се смеят така — помисли Жулиен, — навярно не участвуват в тази нощна засада, инак щяха да бъдат по-сериозни.“