Матилд беше обзета от безгранично, мъчително чувство на свян. Тя се ужаси от положението, в което бе се озовала.
— Какво сторихте с писмата ми? — попита тя най-сетне.
„Какъв добър случай да обезсърча тези господа, ако подслушват, и да предотвратя битката!“ — помисли Жулиен.
— Първото е скрито в дебела протестантска библия, пощенската кола вчера вечер я отнесе далече-далече оттук.
Той говореше извънредно отчетливо, навлизайки в тези подробности, тъй че да го чуят хората, които можеха да се крият в двата големи шкафа от червено дърво, дето не беше се осмелил да надникне.
— Другите две са в пощата и следват същия път, както и първото.
— Ах, велики боже! Защо са всички тези предпазни мерки? — попита изумена Матилд.
„За какво пък да лъжа?“ — помисли Жулиен и й призна всичките си подозрения.
— Ето, значи, защо са студени твоите писма! — извика Матилд и в гласа й прозвуча по-скоро безумие, отколкото нежност.
Жулиен не забеляза тази отсянка. Това обръщение на „ти“ го замая или поне подозренията му се изпариха; окуражен, той стисна в прегръдките си тази дивна девойка, която му вдъхваше толкова уважение. Тя го отблъсна, но не съвсем решително.
Той прибягна отново към паметта си, както някога в Безапсон с Аманда Бине, и рецитира няколко прекрасни изречения от „Новата Елоиза“.
— Ти имаш мъжко сърце — отвърна му тя, без да се вслушва в думите му. — Исках, признавам ти, да изпитам твоята храброст. Твоите първи подозрения и твоята решителност показват, че си по-безстрашен, отколкото съм мислила.
Матилд правеше усилия над себе си, за да му говори на „ти“ и явно това непривично обръщение поглъщаше повече вниманието й, отколкото онова, което тя казваше. Това „ти“, лишено от всякаква нежност, не доставяше никакво удоволствие на Жулиен, той се учудваше, че не изпитва никакво щастие; и най-сетне, за да го почувствува, прибягна до разсъдъка. Та той беше вдъхнал уважение на младата горделивка, която никого не хвалеше, без да направи уговорка; това разсъждение го изпълни със самолюбива радост.
Наистина това не беше душевното блаженство, което бе изпитал някога с госпожа дьо Ренал. В първата минута нямаше нищо нежно в чувствата му. Това беше просто бурният възторг на честолюбието, а Жулиен беше преди всичко честолюбец. Той й заговори отново за подозираните от него хора и за предпазните мерки, които беше измислил. И докато говореше, обмисляше как да се възползува от победата си.
Матилд, още съвсем объркана и потисната, види се, от своята постъпка, се зарадва, изглежда, от това, че е намерила тема за разговор. Заприказваха как да се виждат по-нататък. Жулиен отново блесна със своя ум и храброст в този разговор. Те имат работа с твърде проницателни хора, младият Танбо е без друго шпионин, но на Матилд и нему също не липсва хитрост.
Какво по-лесно от това да се срещнат в библиотеката и там да уговорят всичко?
— Аз имам възможност да отивам, без да събудя подозрения, навсякъде из вашия дом — додаде Жулиен, — дори в стаята на госпожа дьо Ла Мол. — Само през нейната стая можеше да се влезе в стаята на дъщеря й. Ако на Матилд се вижда по-добре той да се качва при нея със стълбата, тогава би се изложил с радост на тази дребна опасност.
Като го слушаше, Матилд се възмущаваше от неговия победоносен вид. „Значи, той е мой господар!“ — каза си тя. И разкаяние вече я измъчваше. Разумът й се ужасяваше от грамадната глупост, която беше извършила. Ако само можеше, би унищожила себе си и Жулиен. Когато навремени с усилието на волята си тя сподавяше угризенията, чувството на свян и наранено целомъдрие й причиняваше непоносими страдания. Тя не беше помисляла, че ще й бъде толкова ужасно.
„И все пак трябва да му говоря — каза си тя най-сетне, — прието е да се разговаря с любимия.“ И тогава, за да изпълни този дълг, тя с нежност, която личеше много повече в думите й, отколкото в гласа й, започна да му разказва какви най-различни решения вземала спрямо него през последните дни.
Тя беше решила: ако той се осмели да дойде при нея, като се изкачи по градинарската стълба, както му беше писала, тя ще стане всецяло негова. Но едва ли някога такива нежни слова са били казвани с по-студен и по-вежлив тон. Дотук срещата беше съвсем ледена — просто да възненавидиш любовта. Какъв поучителен урок за една млада неблагоразумница! Струваше ли си да загубва цялата си бъдещност заради такава минута?
След дълги колебания, които на един повърхностен наблюдател можеха да се сторят плод на открита омраза — с такъв труд дори твърдата й воля преодоляваше естествените женски чувства, — Матилд най-сетне си наложи да му стане нежна възлюбена.