Но, да си кажем истината, нейните любовни пориви бяха донейде преднамерени. Страстната любов беше за нея само образец, на който трябваше да подражава, отколкото действително чувство.
Госпожица дьо Ла Мол смяташе, че изпълнява дълг спрямо себе си и спрямо възлюбения си. „Клетото момче прояви безукорна храброст — казваше си тя, — аз трябва да го ощастливя или на мене ми липсва характер.“ Но тя бе готова да се обрече на вечни мъки, стига само да избегне жестоката необходимост, която си бе навлякла.
Въпреки страхотното насилие над себе си, тя напълно владееше езика си.
Никакво съжаление, никакъв укор не помрачиха тази нощ, която се стори на Жулиен по-скоро необикновена, отколкото щастлива. Каква разлика, велики боже, с последното денонощие, прекарано във Вериер! „Тези хубави парижки обноски са сполучили да развалят всичко, дори любовта“ — казваше си той и беше прекомерно несправедлив.
На тези размишления той се отдаваше прав в един от големите шкафове от червено дърво, дето бяха го накарали да се скрие, щом се чу шум от съседните стаи, в апартамента на госпожа дьо Ла Мол. Матилд отиде с майка си на литургия, прислужничките излязоха скоро и Жулиен се измъкна лесно, преди те да се върнат да довършат работата си.
Тон се метна на коня и задълба в най-самотните места на една от горите, съседна на Париж. Той беше много по-учуден, отколкото щастлив. Радостта, която от време на време спохождаше душата му, напомняше радостта на млад подпоручик, когото за някой удивителен подвиг главнокомандуващият е произвел отведнъж полковник; чувствуваше се издигнат на шеметна височина. Всичко, което по-рано стоеше над него, сега беше до него или много по-долу. Щастието на Жулиен растеше полека-лека, колкото по се отдалечаваше от него.
Ако в душата на Матилд не се събуди никаква нежност, причината за това беше, че тя в своето поведение спрямо него, колкото и странно да изглежда, изпълняваше един дълг. Във всички събития от тази нощ за нея нямаше нищо неочаквано освен покрусата и срама, които я бяха обзели, вместо пълното блаженство, за което се разправя в романите.
„Не съм ли се излъгала, обичам ли го аз?“ — питаше се тя.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТАРИННАТА САБЯ
I now mean to be serious; — it
ir time, Sinse laughter now-a-days
ir deem’d too serious.
A jest at vice by vir tue’s called a crime.32
Тя не се яви на обеда. Вечерта дойде за миг в гостната, но дори не погледна Жулиен. Това поведение му се стори странно: „Но — помисли си той — аз не зная какви са техните обичаи; тя ще ми обясни всичко.“ При все това, изгарян от силно любопитство, той се вглеждаше в израза на Матилдиното лице; не можеше да не си признае, че то е сухо и зло. Очевидно това не беше същата жена, която миналата нощ се отдаваше или се преструваше, че се отдава на любовните си възторзи, които бяха прекомерни, за да бъдат искрени.
И на другия ден, и на по-другия все същата студенина от нейна страна; тя не го гледаше, не забелязваше съществуването му. Разяждан от остро безпокойство, Жулиен беше много далеч от ония победоносни чувства, които еднички го въодушевяваха първия ден. „Дали — каза си той — тя не е решила да се върне към добродетелта?“ Но това предположение беше много еснафско за гордата Матилд.
„В обикновения живот тя съвсем не държи на религията — разсъждаваше Жулиен; — тя държи на нея само защото е полезна за интересите на нейната каста.
Но дали пък от женска срамежливост не се разкайва за грешката, която е извършила?“ Жулиен бе уверен, че е първият й любовник.
„Но — казваше си той в други минути — трябва да призная, че в поведението й аз не намирам нищо наивно, простодушно, нежно; никога не съм я виждал по-горда. Дали не ме презира? Та тя е способна само заради низкия ми произход да се разкае за това, което е направила за мен.“
Додето Жулиен, заслепен от лъжливите си възгледи, почерпани от книгите и вериерските спомени, лелееше в душата си мечта за нежна възлюбена, която не мисли вече за собственото си съществуване от мига, когато е ощастливила любимия си, пустославието на Матилд въставаше бясно против него.
Тъй като не скучаеше вече от два месеца, тя престана да се страхува от скуката; и по този начин Жулиен, без да подозира това, беше изгубил най-голямото си предимство.
„Аз си докарах господар! — казваше си госпожица дьо Ла Мол, нападната от безнадеждна скръб. — Той е пълен с доблест — чудесно; но засегна ли самолюбието му, той, за да си отмъсти, ще разгласи нашите отношения.“ Матилд не бе имала досега друг възлюбен и при това обстоятелство в живота, когато и у най-сухите души се пробуждат сладостни блянове, тя бе цялата обзета от най-сиви размишления.
32
Сега вече ще бъда сериозен; крайно време е да сторя това, защото в наши дни светът твърде сериозно осъжда смеха, а добродетелта нарича престъпление осмиването на пороците.