Елиза, камериерката на госпожа дьо Ренал, не закъсня да се влюби в младия възпитател; тя приказваше за него често на господарката си. Любовта на госпожица Елиза навлече на Жулиен омразата на един от слугите. Един ден той чу как този човек казваше на Елиза: „Вие не искате да приказвате вече с мен, откакто този мръсен възпитател влезе в къщи.“ Жулиен не заслужаваше тази хулна дума, но като всеки красив момък инстинктивно засили грижите за външността си. Засили се и омразата на господин Валено. Той заяви пред всички, че на един млад абат не подобава такова кокетство. И наистина Жулиен с черния си костюм приличаше на млад абат, липсваше му само расото.
Госпожа дьо Ренал забеляза, че той разтоваря по-често от обикновено с госпожица Елиза; тя научи, че причината на тези разговори беше оскъдицата, в която се намираше Жулиен откъм дрехи. Той имаше толкова малко бельо, че трябваше много често да го дава за пране вън от къщи, а в тези дребни грижи Елиза му беше полезна. Тази крайна, неподозирана от нея бедност трогна госпожа дьо Ренал; поиска й се да му направи някои подаръци, но не се реши; тази вътрешна съпротива бе първото мъчително чувство, което й причини Жулиен. Дотогава името на Жулиен за нея беше синоним на чиста и всецяло духовна радост. Измъчвана от мисълта за сиромашията на Жулиен, госпожа дьо Ренал помоли мъжа си да му подари бельо.
— Глупости! — отвърна той. — За какво ще правим подаръци на човек, от когото сме напълно доволни и който ни служи отлично. Виж, ако той занемареше работата си, тогава би трябвало да се подтикне към усърдие.
На госпожа дьо Ренал това схващане се стори унизително; тя не би го забелязала преди дохождането на Жулиен. Винаги, когато виждаше необикновено чистото, инак доста просто облекло на младия абат, тя си казваше: „Горкото момче, как насмогва?“
Малко по малко всичко, което липсваше на Жулиен, будеше жалост у нея, вместо да я дразни.
Госпожа дьо Ренал бе една от тези провинциални дами, които човек може лесно да вземе за глупачки в първите две седмици от запознанството си с тях. Тя нямаше никакъв житейски опит и не се стараеше да блесне в разговор. Надарена с нежна и горда душа, по един присъщ на всички същества стремеж към щастие тя най-често не забелязваше постъпките на грубите същества, сред които случаят я беше захвърлил.
Ако беше получила какво-годе възпитание, тя щеше да обръща внимание върху себе си с непринудеността и живия си ум. Но като богата наследница, тя се бе възпитала при монахините, страстни поклоннички на „Светото Исусово сърце“, вдъхновявани от силна омраза към онези французи, които бяха врагове на йезуитите. Госпожа дьо Ренал беше намерила в себе си достатъчно здрав смисъл, за да забрави скоро всички нелепици, на които бяха я научили в манастира; но тя не постави на тяхно място нищо и накрай изпадна в пълно неведение. Предивременните ласкателства, с които я обсипваха като наследница на голямо богатство, и безспорната склонност към пламенна набожност я бяха накарали да се затвори в своя вътрешен свят. Въпреки привидната си съвършена отстъпчивост и самоотверженост, които мъжете във Вериер даваха за пример на жените си и с които се гордееше господин дьо Ренал, тя живееше обикновено в едно душевно състояние, което беше плод на дълбоко високомерие. Княгинята, споменавана заради нейната гордост, е проявявала безкрайно повече внимание върху това, което нейните придворни са вършили около нея, отколкото тази кротка и скромна на вид жена проявяваше към всичко, което казваше или правеше мъжът й. До пристигането на Жулиен тя наистина се грижеше само за децата си. Техните незначителни болести, техните скърби, техните малки радости поглъщаха цялата чувствителност на тази душа, която в живота си беше обожавала единствено само бога, когато е била в манастира на „Светото Исусово сърце“ в Безансон.
Без да склони да каже никому за това, достатъчно беда се разболее някое от децата й, и тя изпадаше в такова състояние, като че детето е умряло. С груб смях и повдигане на рамене, придружени с някоя изтъркана поговорка върху малоумието на жените, тя бе посрещана всеки път, когато, тласкана от нуждата да открие сърцето си, се опитваше да сподели тия тревоги с мъжа си през първите години на тяхната женитба. Тия шеги, особено когато се отнасяха до болестите на децата, се забиваха като нож в сърцето на госпожа дьо Ренал. Ето какво намери тя на мястото на медените и угодливи ласкателства в йезуитския манастир, дето беше прекарала младостта си. Нея я бе възпитало страданието. Твърде горда, за да каже тия си тревоги някому, дори на приятелката си госпожа Дервил, тя си въобрази, че всички хора са като нейния мъж, господин Валено и помощник-префекта Шарко дьо Можирон. Простащината и грубата безчувственост към всичко, което, не се отнасяше до парични интереси, до постове или ордени, сляпата омраза към всяко противоположно съждение й се сториха свойствени на тези пол също както носенето на ботуши и плъстена шапка.