„Той има над мен безкрайна власт, защото владее над мене с помощта на страха и може да ме накаже жестоко, ако го изкарам от търпение.“ Тази мисъл само стигаше, за да накара госпожица дьо Ла Мол да се нахвърли върху него. Смелостта беше основно качество на характера й. Нищо не можеше тъй да я раздвижи и да я излекува от непрестанните пристъпи на досадата, както мисълта, че туря на карта цялото си съществуване.
На третия ден, виждайки, че госпожица дьо Ла Мол упорствува да не го гледа, Жулиен, явно против волята й, я последва следобед в билярдната зала.
— Хубаво, господине, вие си въобразявате — каза му тя с едва сдържан гняв, — че сте добили над мене някакви големи права, щом против моето желание, изявено съвсем ясно, настоявате да ми говорите?… Знаете ли, че никой на света не е бил толкова дързък с мен?
Не можем да си представим нищо по-забавно от разговора на тези двама влюбени; без сами да подозират, те горяха от най-яростна омраза един към друг. Тъй като нито единият, нито другият не се отличаваше с търпение, а и двамата бяха свикнали да се държат прилично, скоро те открито си заявиха, че между тях всичко е свършено завинаги.
— Кълна ви се да пазя вечна тайна — каза Жулиен, — ще добавя дори, че никога не бих ви продумал дума, ако вашето име не пострада от тази явна промяна.
Той й се поклони почтително и си отиде.
Той изпълняваше без особени усилия онова, което смяташе за свой дълг; нито за минута не помисляше, че е силно влюбен в госпожица дьо Ла Мол. Не ще и дума, той не я обичаше преди три дни, когато го скриха в големия шкаф от червено дърво. Но всичко бързо се промени в душата му, откакто видя, че са се скарали завинаги с нея.
Неговата безпощадна памет сега започна да му рисува и най-малките подробности от онази нощ, която всъщност беше го оставила съвсем хладен.
Дори на другата нощ, след като си казаха, че скъсват завинаги, Жулиен насмалко не полудя, принуден да си признае, че обича госпожица дьо Ла Мол.
Каква ужасна вътрешна борба се надигна в душата му с това откритие: сякаш се разбунтуваха всичките му чувства.
Два дни след това, вместо да се държи гордо с господин дьо Кроазноа, той едва ли не бе готов да го прегърне, обливайки се в сълзи.
Свикнал с нещастието си, той смогна да прояви искрица здрав смисъл и реши да замине в Лангедок, стегна багажа си и отиде на пощата.
Той едва не припадна, когато на пощенската станция му казаха, че по някаква рядка случайност има едно място в пощенската кола, която тръгва на другия ден за Тулуза. Той го нае и се върна в дома дьо Ла Мол да обади на маркиза за своето заминаване.
Господин дьо Ла Мол беше излязъл. Жулиен ни жив, ни умрял отиде да го чака в библиотеката. Какво стана с него, когато завари там госпожица дьо Ла Мол?
Щом го видя да иде, на лицето й се изписа злоба, в която той не можеше да се съмнява.
Тласнат от мъката си, объркан от изненадата, Жулиен не можа да се сдържи и й каза с разчувствуван глас, който идеше от глъбините на душата му: — И тъй, значи, вие не ме обичате вече?
— Аз не мога да се опомня от ужас, че съм се отдала на първия срещнат — каза Матилд, като плачеше от ярост против себе си.
— На първия срещнат! — извика Жулиен и се спусна към старинната средновековна сабя, която се пазеше в библиотеката като рядкост.
Страданието, обхванало го в мига, когато той заговори с госпожица дьо Ла Мол, му се стори безпределно, но когато видя, че тя пролива сълзи от срам, то се усили стократно. Той би се чувствувал най-щастливият от всички смъртни, ако можеше сега да я убие.
В тази минута, когато той с известно усилие изтегли сабята от старинната й ножница, Матилд, зарадвана от едно толкова ново усещане, пристъпи гордо към него; сълзите й бяха изсъхнали на лицето.
Внезапно в съзнанието на Жулиен блесна ясно мисълта за маркиз дьо Ла Мол, неговия благодетел. „Аз убивам дъщеря му! — каза си той. — Какъв ужас!“ Той понечи да захвърли сабята. „Разбира Се, тя ще прихне от смях, като види това мелодраматично движение“ — помисли той; и тази мисъл възвърна цялото му самообладание. Той огледа любопитно острието на старата сабя, като да търсеше там някакво петно от ръжда, после я втикна пак в ножницата и с невъзмутимо спокойствие я окачи на позлатения бронзов гвоздей, на който висеше.
Цялото това движение, което беше много бавно накрая, продължи повече от минута; госпожица дьо Ла Мол го гледаше изумена. „Значи, аз съм била на косъм от смъртта, щях да бъда убита от моя възлюбен!“ — каза си тя.