Тази мисъл я пренесе в дивните времена на Шарл IX и Анри III.
Тя стоеше неподвижно пред Жулиен, който беше окачил сабята на мястото й, и го гледаше, но в очите й нямаше вече омраза. Трябва да признаем, тя беше много съблазнителна в тази минута; несъмнено за нея съвсем не можеше да се каже, че прилича на парижка кукла. (С тази дума Жулиен изразяваше онова, което мразеше най-много у тукашните жени.)
„Дано не се поддам пак на някаква слабост към него — каза си Матилд. — Току-виж, помислил ме за мой стопанин ч господар, само да му отстъпя, и то сега, тъкмо след като съм говорила с него тъй непреклонно.“ И тя побягна.
„Боже мой, колко е хубава! — възкликна Жулиен, като видя как тя припкаше: — И това същество само преди седмица така буйно се хвърли в прегръдките ми… И тези мигове няма да се върнат вече никога! И по моя вина! А в самата минута на това толкова необикновено, толкова важно за мен събитие, аз бях безчувствен! … Трябва да призная, родил съм се с ужасно, пошъл и рядко нещастен характер.“
Влезе маркизът; Жулиен побърза да му обади за своето заминаване.
— За къде? — попита го господин дьо Ла Мол.
— За Лангедок.
— О, не, моля ви се, очакват ви по-високи задачи; ако тръгнете, то ще бъде на север… И дори да се изразя по военному, аз ви турям под домашен арест. Вие ще ми обещаете да не се отлъчвате никога повече от два-три часа на ден, може да ми потрябвате всеки миг.
Жулиен се поклони и се оттегли, без да каже дума, като остави маркиза много учуден; той не беше в състояние да приказва и се затвори в стаята си. Там той можеше да преувеличава, колкото му воля иска, жестокостта на съдбата си.
„Ето че сега аз не мога дори да се махна! — помисли той. — Един бог знае колко дни ще ме задържи маркизът в Париж; Господи, боже мой, какво ще стане с мен? И нямам нито един приятел, с когото да се посъветвам: абат Пирар ще ме прекъсне още на първото изречение, граф Алтамира ще ми предложи да встъпя в някое съзаклятие.
А аз полудявам, чувствувам това, полудявам!
Кой ще може да ме напъти, какво ще стане с мен?“
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЖЕСТОКИ МИГОВЕ
И тя ми се признава в това! Разказва ми всичко до най-малките подробности! Нейните прекрасни очи, втренчени в моите, горят от любов, която тя чувствува към друг.
Омаяна, госпожица дьо Ла Мол мислеше само за онази щастлива минута, когато насмалко не бе убита. Тя дори си каза: „Той е достоен да бъде мой господар, защото бе готов да ме убие. Колко хубави великосветски младежи е потребно да се стопят наедно, за да се получи такъв избух на страст!“
„Право да си кажа, той беше много красив, когато стъпи на стола, за да закачи сабята точно в същото живописно положение, в което я беше поставил тапицерът-декоратор! В края на краищата аз не съм толкова луда, че съм го обикнала.“
Ако в тази минута й се представеше някакъв достоен предлог да възобнови дружбата си, тя с радост би се уловила за него. Жулиен, който беше врътнал два пъти ключа на вратата, седеше в стаята си и се отдаваше на неудържимо отчаяние. През ума му току минаваше безумната мисъл да отиде и се хвърли в краката й. Ако вместо да се крие в своя уединен кът, той отидеше да поскита из градината и в дома и по тоя начин не отбягваше случая, той може би в един миг би превърнал своето ужасно нещастие в най-голямо щастие.
Но ако имаше тая съобразителност, за липсата на която го укоряваме, той би бил неспособен да грабне сабята с оня величав устрем, който сега го правеше толкова привлекателен в очите на госпожица дьо Ла Мол. Тази благоприятна за Жулиен прищявка трая целия Ден; на Матилд сега се струваха прекрасни късите мигове, през които го беше обичала, и тя съжаляваше за тях.
„Наистина — казваше си тя, — моята страст към това клето момче, ако погледнем с неговите очи, трая само от един часа след полунощ, когато се покатери по стълбата с всичките си пистолети в страничния джоб на своето сако, до осем часа сутринта. А след четвърт час, когато слушах литургията в черквата «Света Валерия», аз започнах да се питам няма ли да се помисли той за мой господар и да се опита да ме накара със заплахи да му се покорявам.“
След обеда госпожица дьо Ла Мол, вместо да избегне Жулиен, сама заприказва с него и по някакъв начин го задължи да дойде с нея в градината; той се подчини. Само това изпитание още не му достигаше. Матилд, без да съзнава, отстъпваше на любовта, която отново я влечеше към него. Доставяше й безкрайно удоволствие да се разхожда рамо до рамо с него; тя с любопитство разглеждаше ръцете, които тази заран бяха грабнали сабята, за да я убият.