След тази постъпка, след всичко, станало помежду им, не можеше и дума да става за предишните разговори.
Малко по малко Матилд с приятелска откровеност започна да му разказва за сърдечните си преживявания. Тя намираше особена наслада в този род разговор; и се увлече дотам, че му разказа за мимолетните си увлечения към господин дьо Кроазноа, към господин дьо Кайлюс…
— Как, и към господин дьо Кайлюс ли също! — възкликна Жулиен; и в този възклик прозвуча цялата горчива ревност на изоставения любовник. Така го схвана и Матилд, затова съвсем не се обиди.
Тя продължи да измъчва Жулиен, като му описваше подробно някогашните си чувства тъй картинно, като че всичко бе съкровена истина. Той виждаше, че тя рисува нещо, което е пред очите й. С болка на душата забеляза, че докато говори, тя сама прави открития в собственото си сърце.
Той преживя най-ужасните мъки на ревността.
Да подозираш, че съперникът ти е обичан, е само по себе си вече много жестоко, но да слушаш подробно от устата на обожаваната жена за любовта й към него — това е безспорно върхът на страданието.
О, колко наказан беше Жулиен сега за гордите пориви, които го бяха накарали да си въобрази, че стои над всички тези Кайлюс и Кроазноа. С каква изстрадана душевна болка той превъзнасяше сега и най-малките им предимства! Колко пламенно и искрено се презираше сам!
Матилд му се струваше безподобна, всяка дума бе безсилна да изрази безпределния му възторг. Като се разхождаше до нея, той крадешком поглеждаше ръцете и, раменете й, царствената й осанка. Той беше готов да падне в краката и, сломен от любов и мъка, и да извика: „Смили се!“
„И тази несравнима, така издигната над всичко хубавица, която веднъж се влюби в мене, сега сигурно ще обикне господин дьо Кайлюс!“
Жулиен не можеше да се съмнява в искреността на госпожица дьо Ла Мол: тъй очевидно правдиво звучеше всичко, което тя казваше. И сякаш за да бъде пълна злочестината му, имаше минути, когато, вдълбочавайки се в чувствата, които беше изпитала веднъж към господин дьо Кайлюс, Матилд разказваше за него тъй, като да го обичаше и сега. В нейния глас безспорно прозираше обич, Жулиен виждаше ясно това.
Ако в гърдите му бяха налели стопено олово, той би страдал по-малко. Как можеше нещастният момък, изпаднал в такова отчаяние, да се досети, че само защото говори с него, госпожица дьо Ла Мол си спомня с такава наслада за беглите любовни въжделения, които е изпитала някога към господин дьо Кайлюс или господин дьо Люз?
Невъзможно е да се опишат мъките на Жулиен. Той слушаше пространните изповеди за любовта й към други в същата тази липова алея, дето преди няколко дни чакаше да удари един часът, за да проникне в стаята й. Немислимо е човек да изпита по-голямо страдание от това.
Тази безжалостна откровеност продължи цяла седмица. Матилд сякаш ту търсеше, ту само се възползуваше от случаите да заговори с него; и темата на разговорите, към които те, изглежда, и двамата се връщаха с някакво свирепо сладострастие, беше описанието на чувствата, които тя бе изпитала към другите; тя му предаваше съдържанието на писмата, които е писала, припомняше му дори думите в тях, привеждаше му цели изречения. В последните дни тя сякаш гледаше Жулиен с някаква лукава радост. Мъките му й доставяха силна наслада.
Както виждаме, Жулиен нямаше никакъв житейски опит, дори не беше чел романи; да беше малко по-досетлив, да можеше да прояви някакво хладнокръвие, той би казал на това младо момиче, което така боготвореше и което му правеше такива странни изповеди: „Признайте си, че макар и да не струвам колкото всичките тези господа, все пак мене обичате вие…“
Може би тя щеше да се зарадва, че са я отгатнали; поне неговият успех би зависел изцяло от това доколко изящно би изразил той тази мисъл и би избрал подходящата минута. Във всеки случай той би извлякъл от това положение изгода за себе си, защото то захващаше да омръзва на Матилд.
— И вие не ме обичате вече, а аз ви обожавам! — каза й един ден Жулиен, обезумял от любов и страдание. По-голяма глупост от тази, кажи-речи, не можеше да се измисли.
Тези думи разрушиха в един миг цялата наслада, която госпожица дьо Ла Мол изпитваше, когато му разправяше сърдечните си тайни. Тя започваше да се учудва, че той след всичко станало не се обижда от разказите й, и тъкмо тогава, когато той се обърна към нея с тази глупава приказка, тя дори си въобразяваше, че вече не я обича. „Навярно гордостта е угасила любовта му — казваше си тя. — Не е той такъв човек да гледа безнаказано как предпочитат пред него такива същества като Кайлюс, дьо Люз, Кроазноа, макар и да заявява, че те стоели далеч по-високо от него. Не, аз няма да го видя вече в краката си!“