Ако стане революция, защо Жулиен да не играе в нея ролята на дьо Ролан, а аз — ролята на госпожа Ролан? Предпочитам тази роля пред онази на госпожа дьо Стал: безнравственото положение би било пречка в наше време. Мен несъмнено няма да ме укорят в слабост още веднъж; бих умряла инак от срам.“
Трябва да се признае, че всички мечти на Матилд не бяха тъй сериозни, колкото приведените от нас по-горе размишления.
Тя поглеждаше Жулиен й във всяка негова постъпка намираше мила прелест.
„Сигурно — казваше си тя, — аз съм успяла да разруша у него и най-малката мисъл, че той има права над мен.
Злочестото и дълбоко страстно лице, с което клетото момче ми призна своята любов преди една седмица, доказва явно това; съзнавам, че от моя страна беше съвсем неуместно да се сърдя на тези думи, в които имаше толкова уважение, толкова страст. Не съм ли негова жена? Думите му бяха напълно естествени и той, трябва да призная, бе много мил. Жулиен ме обичаше дори и след тези вечни разговори, в които аз непрекъснато и с голямо безсърдечие, съгласна съм, му разказвах за любовните ми, навеяни от досадата на моя живот, увлечения към тези великосветски младежи, към които е така ревнив. Ах, ако той знаеше колко малко опасни са те за мен! Колко безцветни и еднакви един на друг като някакви копия ми се струват те в сравнение с него.“
Разсъждавайки така, Матилд дращеше с молива си наслуки върху един лист от своя албум. Един от профилите, които беше нахвърлила, я учуди, възхити: той приличаше поразително на Жулиен. „Това е гласът на небето! Ето едно от чудесата на любовта! — с възторг се провикна тя. — Без да мисля за него, нарисувала съм портрета му.“
Тя изтича в стаята си, заключи се и с голямо усърдие се залови сериозно да нарисува портрета на Жулиен, но не можа да сполучи; профилът, който беше нахвърлила наслуки, имаше все пак най-голяма прилика; Матилд остана очарована, тя видя в това неоспоримо доказателство за голяма обич.
Тя остави албума си чак на мръкване, когато маркизата я повика да отидат в Италианската опера. Тя търсеше Жулиен с очи и мислеше само как да склони майка си да го поканят да ги придружи.
Жулиен не се яви и в ложата си дамите имаха само обикновени личности. През цялото първо действие на операта Матилд мечтаеше за любимия си с истинска страст; но през второто действие една любовна максима, изпята, трябва да се признае, по една мелодия, достойна за Чимароза, прониза сърцето й. Героинята на операта казваше: „Аз трябва да се накажа за безкрайната любов, която чувствувам към него, обичам го безмерно!“
От минутата, когато чу този дивен напев, всичко в света изчезна за Матилд. Говореха й, тя не отговаряше; майка й я мъмреше, тя трябваше да прави усилие, за да я погледне. Унесът й достигна до такова изстъпление и страст, че чувствата й можеха да се сравнят само с най-силните пристъпи на любов, изпитани от Жулиен през последните няколко дни към нея. Напевът, изпълнен с божествена грация, по който беше изпяна максимата, отговаряща, както й се стори, така поразително на нейното положение, я поглъщаше през цялото време, когато тя не мислеше непосредствено за Жулиен. Благодарение на своята обич към музиката тази вечер тя стана такава, каквато беше госпожа дьо Ренал, когато мислеше за Жулиен. Разсъдъчната любов е по-изобретателна безспорно от истинската любов, но тя достига до самозабрава само в редки минути; тя много добре се познава, непрекъснато се наблюдава; и вместо да накара мисълта да блуждае, сама се изгражда със силата на мисълта.
Когато се върна в къщи, въпреки всички увещания на госпожа дьо Ла Мол, Матилд заяви, че я тресе и до късно през нощта свири на пианото си този напев.
Тя пееше думите от прочутата ария, която я беше
омаяла:
След тази безумна нощ тя повярва, че е съумяла да превъзмогне своята любов. (Тази страница по много причини ще навреди на нещастния автор. Ледените души ще го обвинят в непристойност. Но той съвсем не обижда младите особи, които блестят в парижките салони, защото не допуска, че сред тях ще се намери, па макар и една, способна на такива безумства, които унижават образа на Матилд. Тази героиня е рожба на най-чисто въображение и дори е създадена от въображението извън социалните обичаи, които ще отредят на цивилизацията на XIX век такова лично място между всички други векове.