Не благоразумие липсва на младите момичета, които красяха баловете през тази зима.
Аз не мисля също, че можем да ги обвиним в излишно пренебрежение към блестящото състояние, конете, хубавите имения и всичко, което осигурява приятно положение в обществото. Всички тези предимства не само не навяват досада, но са и обикновено предмет на постоянни копнежи и ако някоя страст спохожда сърцата им, тя гори тъкмо по този предмет.
И съвсем не любовта води към успех надарените с някакви способности младежи като Жулиен; те се присламчват здраво към някоя клика и когато на кликата потръгне, всички блага на обществото валят върху тях. Тежко на оня учен, който не принадлежи към никоя клика — най-несигурните му малки успехи ще му навлекат нападки и високата добродетел ще тържествува, като го ограбва. Ех, господине, романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите на пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото! Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото! Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви.
Сега, когато се условихме, че характерът на Матилд е невъзможен в нашия тъй благоразумен, колкото и добродетелен век, аз вече не се боя толкова да ядосам читателя, като продължа своя разказ за безумствата на нашата мила девойка.)
През целия следващ ден тя дебнеше случай да се увери в своята победа над безумната си страст. Стремеше се да върши всичко напук на Жулиен; но не изпусна от очи ни едно негово движение.
Жулиен беше твърде нещастен и главно твърде потресен, за да отгатне една такава сложна любовна маневра, а още по-малко да види в нея нещо благоприятно за себе си: той стана нейна жертва; никога той не бе страдал тъй безпределно. Постъпките му се намираха до такава степен извън надзора на ума му, че ако някой нерадостен философ му кажеше: „Гледайте да се възползувате овреме от обстоятелствата, които могат да се окажат благоприятни за вас, защото при тази разсъдъчна любов, която се среща в Париж, едно и също настроение не трае повече от два дни“ — той не би го разбрал. Но в колкото и голямо изстъпление да бе изпаднал, Жулиен имаше съзнание за чест. Неговият пръв дълг беше да мълчи; той разбираше това. Да поиска съвет, да разкаже страданията си на първия срещнат, би било за него такова велико щастие, каквото изпитва оня нещастник, който сред пламтящата пустиня получава от небето капка студена вода. Той съзнаваше опасността, страхуваше се да не отговори с порой от сълзи на оня, който непредпазливо би го запитал; затвори се в стаята си.
Той видя как Матилд дълго се разхожда в градината; когато най-сетне тя си отиде, той слезе там; приближи се до розовия храст, отдето беше откъснала едно цвете.
Нощта беше тъмна, той можеше да се отдаде на цялата си мъка, без да се страхува, че ще го видят. За него беше ясно, че госпожица дьо Ла Мол обича един от тези млади офицери, с които току-що беше бъбрила тъй весело. Тя беше обичала и него, но беше разбрала, че не е достоен.
„И наистина не съм достоен — каза си Жулиен, напълно убеден в това. — Аз съм изобщо едно същество твърде плоско, твърде обикновено, твърде досадно за другите, непоносимо за себе си.“ Бяха му опротивели до смърт всичките му прекрасни качества, всички неща, които беше обичал и от които беше се възхищавал; и в това състояние, когато въображението му се беше като че преобърнало наопаки, той се заемаше да вникне в живота с въображението си. Тази заблуда е присъща на изключителния човек.
На няколко пъти го навестяваше мисълта за самоубийство; това видение беше за него пълно с чар; то му обещаваше блажен покой; беше чашата студена вода, поднесена на окаяника, който умира в пустинята от жажда и пек.
„Моята смърт ще усили само презрението й към мене! — провикна се той. — Какъв спомен ще оставя аз!“
Низвергнат в тая дълбока бездна на отчаянието, човек може да се опре само на смелостта. Жулиен нямаше достатъчно прозорливост да си каже: „Трябва да съм смел“; но както гледаше прозореца на Матилдината стая, изведнъж видя през капаците, че тя угаси светлината: той си представи омайната стая, която беше видял, уви, само веднъж в живота си. Въображението му не се решаваше да отиде по-далеч.
Удари един часът; той чу звъна от камбаната и в същия миг си каза: „Ще се кача със стълбата.“