Да се влезе от градината в дома, не беше лесна работа. Той успя да издъни вратата на зимника; когато се промъкна в къщата, наложи се да разбие, като вдига колкото се може по-малко шум, вратата на стаята си. В объркаността си той беше оставил в малката стая, която току-що бе напуснал толкова набързо, всичко, дори ключа, който беше в джоба на сакото му. „Дано тя само — помисли си той — се сети да скрие тези тленни останки!“
Най-сетне умората взе връх над щастието и когато слънцето изгряваше, той се унесе в дълбок сън.
Звънецът за обед едва-едва го събуди, той се яви в трапезарията. Скоро след това влезе и Матилд. Какъв блажен миг бе за гордостта на Жулиен, когато видя сияещите от любов очи на хубавицата, оградена отвред с преклонение; но скоро благоразумието му нададе тревога.
Под предлог, че не е имала достатъчно време да се погрижи за прическата си, Матилд беше сресала косите си така, че още от пръв поглед Жулиен можа да види колко голяма жертва му е принесла тя, като ги е отрязала за него нощес. Ако това тъй прекрасно лице можеше да се загрози с нещо, Матилд бе постигнала това; цели кичури от хубавите й пепелноруси коси бяха отрязани на половин пръст от главата.
На обеда цялото поведение на Матилд съответствуваше на тази първа лудост. Можеше да се помисли, че си е поставила за цел да обяви на цял свят каква безумна страст изпитва към Жулиен. За щастие този ден господин дьо Ла Мол и маркизата бяха заети много със списъка за предстоящото даване на синята лента, в който господин дьо Шон не беше включен. Към края на обеда Матилд, разговаряйки с Жулиен, го нарече изведнъж „мой повелител“. Той се изчерви до корена на косите си.
Случайно ли бе, или за това бе се погрижила госпожа дьо Ла Мол, но този ден Матилд не остана нито минута сама. Вечерта, когато преминаваше от трапезарията в гостната, тя все пак улучи сгоден миг и каза на Жулиен:
— Да не мислите, че това е предлог от моя страна? Мама реши една от прислужничките й да спи в моята стая.
Този ден мина като светкавица. Жулиен не се помнеше от щастие. На другия ден още в седем часа сутринта той се настани в библиотеката; надяваше се, че госпожица дьо Ла Мол ще благоволи да дойде; той й написа безкрайно писмо.
Видя я едва след няколко часа на обеда. Този ден тя се беше сресала извънредно грижливо; с изумително изкуство беше прикрила мястото, дето беше отрязала косите си. Тя погледна веднъж-дваж Жулиен, но с учтив и спокоен поглед, не можеше и да се помисли, че тя ще го нарече пак „мой повелител“.
Жулиен едва не се задъха от учудване… Матилд почти се разкайваше за всичко, което беше сторила за него.
След като размисли зряло, тя дойде до заключение, че ако той не е напълно обикновен човек, поне не изскача толкова от средното равнище, за да заслужава всичките странни безумства, на които тя беше се решила за него. Изобщо тя не мислеше никак за любов; този ден беше й омръзнало да обича.
Що се отнася до Жулиен, сърцето му изживяваше всичко, което изживява едно шестнадесетгодишно момче. Ужасното съмнение, почудата, отчаянието го измъчваха едно след друго през целия обед, който му се стори безкраен.
Веднага щом съзря възможност да стане от трапезата, без да накърни приличието, той се затече стремглаво към конюшнята, оседла сам коня си и полетя в галоп; страхуваше се да не се опозори с някоя слабост. „Трябва да умъртвя сърцето си с умора — казваше си той, като препускаше из Мьодонската гора. — Какво сторих, какво казах, за да заслужа такава немилост?
Днес нищо не бива да правя, нищо не бива да казвам — мислеше той, когато се прибираше дома, — нека бъда мъртъв телом, както съм мъртъв духом. Жулиен не живее вече, гърчи се още само неговият труп.“
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ЯПОНСКАТА ВАЗА
Сърцето му отначало не схваща цялата безпределност на нещастието си; то е по-смутено, отколкото развълнувано. Но с възвръщането на разума то разбира дълбочината на своята злочестина. Всички радости на живота изчезват за него; то не усеща нищо освен острото жило па отчаянието, което го пронизва. Защо да говорим за телесната болка? Коя болка, усещана само от тялото, може да се сравни с това страдание?
Удари звънецът за вечеря и Жулиен едва смогна да се облече; той завари в гостната Матилд, когато тя предумваше брат си и господин дьо Кроазноа да не отиват тази вечер в Сюрен у госпожа маршалката дьо Фервак.
Тя беше с тях както никога обаятелна и любезна. След вечерята дойдоха господа дьо Люз, дьо Кайлюс и няколко техни приятели. Човек би помислил, че госпожица дьо Ла Мол едновременно с дружбата към брат си се бе проникнала отново с уважение към най-точните правила на благоприличието. Макар времето да бе прекрасно тази вечер, тя настоя да не отиват в градината; не й се искаше да се отдалечават от широкото кресло, дето седеше госпожа дьо Ла Мол. Синьото канапе стана пак средище на групата както през зимата.