Градината будеше у Матилд неприятно чувство или й се струваше непоносимо досадна: с нея беше свързан споменът за Жулиен.
Нещастието замъглява ума. Нашият герой има глупостта да спре до малкия плетен стол, който някога беше свидетел на толкова блестящи победи. Днес никой не му продумваше нито дума. Неговото присъствие сякаш не забелязваха, нещо по-лошо: онези от приятелите на госпожица дьо Ла Мол, които седяха до него на края на канапето, се стараеха по някакъв начин да му обърнат гръб, поне на него така му се струваше.
„Това е кралска немилост“ — помисли той. И му се поиска да изучи, макар за минута, хората, които се стремяха да го смажат със своето презрение.
Чичото на господин дьо Люз заемаше голяма длъжност при краля, затова този хубав офицер, колчем влезеше в разговор с някой събеседник, започваше с тази весела подробност: чичо му бил потеглил в седем часа за Сен-Клу и разчитал да пренощува там. Тази подробност се вмъкваше тъй между другото с най-простодушен вид, но настойчиво винаги и пред всички.
Като наблюдаваше господин дьо Кроазноа с безпощадното око на човек, познал нещастието, Жулиен забеляза, че този мил и добър младеж отдава безпределно значение на тайнствените причини. Той дори се огорчаваше и се сърдеше, ако пред него се опитаха да обяснят някое що-годе значително събитие с проста и съвсем естествена причина. „Тук има малък дял лудост — каза си Жулиен. — С тоя си характер той прилича поразително на императора Александър, както ми го описа княз Коразов.“ През първата година от престоя си в Париж клетият Жулиен, едва-що излязъл от семинарията, заслепен от толкова непривичните за него любезности на всички тези мили младежи, не можеше да не се възхищава от тях. Истинският им характер едва сега започваше да се очертава пред очите му.
„Аз играя тук недостойна роля“ — помисли той изведнъж. Налагаше се да напусне плетеното си столче, но така, че да не се покаже твърде непохватен. Той се помъчи да измисли някакъв предлог, обърна се към въображението си да му подскаже нещо ново, но то беше насочено другаде. Стана нужда да прибегне до паметта, но неговата памет, трябва да се признае, не бе много богата в това отношение; клетият момък имаше малък житейски опит, затова, когато той стана и излезе от гостната, всички забелязаха неговата непохватност. В цялото му държане личеше ясно неговото нещастие. От три четвърти час той играеше ролята на досаден хрантутник, от когото не си дават труд да скрият какво мислят за него.
Ала критическите наблюдения, които преди малко беше направил над съперниците си, му попречиха все пак да вземе нещастието си премного трагично; споменът за онова, което беше станало презденес, поддържаше гордостта му. „Каквито и да са предимствата им над мене — мислеше той, като влизаше сам в градината, — за никого от тях Матилд не е била онова, което благоволи да бъде два пъти за мене.“
Прозорливостта му не отиде по-далеч. Той съвсем не разбираше характера на тази своеобразна жена, която случаят беше направил пълновластна господарка на щастието му.
Целия следващ ден той се мъчи само как да доведе до пълно изнемощение себе си и своя кон. Вечерта той не се опита вече да се приближи до синьото канапе, на което Матилд остана вярна. Той забеляза, че граф Норбер, когато го срещаше в къщи, не го удостояваше с поглед. „Сигурно това му струва страшно много усилия — помисли той, — обикновено той е тъй учтив!“
За Жулиен сънят сега би бил истинско щастие. Но въпреки телесната умора съблазнителни спомени обсаждаха въображението му. Не му идеше на ум, че неговите дълги разходки на кон из горите в околностите на Париж действуват само върху него, но ни най-малко върху сърцето, нито ума на Матилд и по такъв начин той оставя на случая да се разпорежда със съдбата му.
Струваше му се, че само едно би могло да донесе безкрайно облекчение на страданието му: да говори на Матилд. Ала какво би се осмелил да й каже?
Тъкмо за това размишляваше той дълбоко една сутрин в седем часа, когато изведнъж я видя да влиза в библиотеката.
— Знам, господине, вие желаете да ми говорите.
— Велики боже! Кой ви е казал това?
— Знам. Не ви ли е все едно откъде? Ако нямате чест, вие можете да ме погубите или поне да се опитате да направите това; но тази опасност, в която аз не вярвам, няма да ми попречи, разбира се, да бъда искрена с вас. Аз не ви обичам вече, господине, моето лудо въображение ме измами…