При този страшен удар, обезумял от любов и мъка, Жулиен се опита да се оправдае. Нищо по-безсмислено от това. Може ли да се оправдае човек, задето са го разлюбили? Но разумът нямаше вече никаква власт над постъпките му. Един сляп инстинкт го тласкаше да забави присъдата си. Струваше му се, че додето говори, не всичко е свършено. Матилд не слушаше думите му звукът им я дразнеше, тя не можеше дори да допусне, че той ще има дързост да я прекъсне.
От нравствени угризения и от угризения на гордостта тя се чувствуваше тази сутрин не по-малко нещастна от него. Смазваше я ужасното съзнание, че е дала на някакво попче, син на селянин, права над себе си. „Това е, кажи-речи — мислеше тя в минутите, когато преувеличаваше нещастието си, — както ако се укорявах за увлечението си към някой от лакеите.“
У смелите и горди характери има само една крачка от яда срещу себе си до бесния гняв срещу другите: да си излееш яростта, е в такъв случай истинско удоволствие.
В един миг госпожица дьо Ла Мол стигна дотам, че почна да обсипва Жулиен с най-презрителни нападки. Тя беше безкрайно умна и нейният ум стигаше до съвършенство в изкуството да измъчва чуждото честолюбие и да му нанася най-жестоки рани.
За пръв път в живота си Жулиен попадаше под действието на един изключителен ум, въодушевен срещу него от бясна омраза. Той не само не помисли да се защищава в тази минута, но и взе накрай да се презира сам. Като слушаше тези безпощадни презрителни думи, така тънко пресметнати, че да разрушат издъно доброто му мнение за себе си, струваше му се, че Матилд има право и че дори е снизходителна към него.
А тя в своята гордост изпитваше рядка наслада, като наказва така себе си и него за обожанието си към него преди няколко дни.
Не беше нужно тя да изнамира и да обмисля за първи път жестоките подигравки, които му отправяше с такова удовлетворение. Тя просто повтаряше онова, което в продължение на една седмица нашепваше на сърцето й гласът, нагърбил се със защитата на всичко, което се бунтуваше у нея срещу любовта.
Всяка нейна дума усилваше стократно ужасните мъки на Жулиен. Той поиска да избяга, госпожица дьо Ла Мол го задържа властно за ръката.
— Благоволете да забележите — каза й той, — че говорите твърде високо, ще ни чуят в съседната стая.
— Все едно! — подзе гордо госпожица дьо Ла Мол. — Кой ще се осмели да ми каже, че ме чува? Аз искам да излекувам завинаги вашето дребно самолюбие от всички претенции, които то може да си въобрази за моя сметка.
Когато Жулиен излезе най-сетне от библиотеката, той беше толкова изумен, че не усещаше тъй силно своето нещастие… „И тъй тя не ме обича вече — повтаряше си той на глас, като че искаше сам да си уясни своето положение. — Излиза, че тя ме е обичала осемдесет дни, а аз ще я обичам цял живот.
Възможно ли е това, та само преди няколко дни тя не значеше нищо, нищо за моето сърце!“
Сърцето на Матилд ликуваше, изпълнено от гордост; тя беше намерила сили да скъса всичко навеки! Чувствуваше се безкрайно щастлива, задето е удържала пълна победа над такова могъщо влечение. „Така този господинчо ще разбере един път завинаги, че няма и няма да има никога никаква власт над мене.“ Тя беше тъй щастлива, че в тази минута действително вече не чувствуваше никаква любов.
След такава жестока, такава унизителна сцена за всяко друго същество, не тъй страстно като Жулиен, любовта би била вече немислима. Без да изгуби нито минута самообладанието си, госпожица дьо Ла Мол беше му наговорила такива неприятни, така добре обмислени неща, че не можеха да се сторят верни дори и когато човек си спомня за тях хладнокръвно.
Изводът, който Жулиен извлече на първо време от тази изумителна сцена, беше, че Матилд е безкрайно горда. Той твърдо вярваше, че между тях всичко е свършено завинаги и все пак на другия ден, на обеда, той бе непохватен и плах пред нея. Досега не можеше да му се вмени този недостатък. В малкото, както и в голямото той знаеше ясно какво трябва и желае да върши и го извършваше.
Този следобед госпожа дьо Ла Мол го помоли да й подаде някаква бунтарска, но при все това рядка брошура, която заранта беше й донесъл тайно нейният духовник, и Жулиен, като я вземаше от конзолата, събори една старинна ваза син порцелан, необикновено грозна.
Госпожа дьо Ла Мол стана с отчаян вик и се спусна да разгледа отблизо останките на своята любима ваза.
— Това беше стар японски порцелан — каза тя, — получила я бях в наследство от моята стара леля, Шелската игуменка; холандците я донесли подарък на регента Орлеанския дук, който пък я дал на дъщеря си…