След толкова години госпожа дьо Ренал и досега не беше свикнала с тези хора на парата, сред които й бе съдено да живее.
Оттук идеше успехът на тоя млад селянин Жулиен. В съчувствието си към тази благородна и горда душа тя намери някаква тиха наслада, проникната от сияйния чар на новото. Госпожа дьо Ренал скоро му прости прекомерното невежество, в което тя откри още една прелест, и грубостта на обноските му, която тя успя да посмекчи. Тя намери, че заслужава да го слуша дори когато говореха за най-обикновени неща, дори когато ставаше дума за някое псе, смазано, както е пресичало пътя, от препускащата селска кола. Зрелището на това нещастие би извикало у мъжа й груб смях, докато сега тя виждаше как се сбърчват хубавите черни и силно извити вежди на Жулиен. Малко по малко започна да й се струва, че великодушието, душевното благородство и човеколюбието съществуват само у тоя млад абат. Тя изпитваше само към него съчувствието и възхищението, които тези добродетели събуждат у благородните по рождение души.
В Париж отношенията на Жулиен към госпожа дьо Ренал щяха да се опростят много бързо; но в Париж любовта е дете на романите. В три-четири романа и дори в песничките на театър „Жимназ“ младият възпитател и неговата свенлива господарка щяха да намерят обяснение за своите отношения. Романите щяха да им подскажат каква роля да играят, щяха да им посочат пример, на който трябва да подражават; и веднъж даден тоя пример, Жулиен рано или късно, макар и без никаква наслада, а може би и с намусено лице, щеше да го последва само от пустославие.
В някое малко градче в Авейрон или Пиренеите и най-малката случайност би могла да се окаже съдбоносна при тоя огнен климат. Под нашите мрачни небеса бедният момък, честолюбив само защото нежното му сърце го кара да търси някои от насладите, които парите дават, вижда спокойно всеки ден една тридесетгодишна жена, искрено целомъдрена, която е заета с децата си и не черпи в романите никакви образци за поведението си. Всичко върви бавно, всичко става полека-лека в провинцията, там има повече непринуденост.
Често пъти, като мислеше за бедността на младия възпитател, госпожа дьо Ренал се умиляваше до сълзи. Един ден Жулиен я свари да плаче с глас.
— Ах, госпожо, да не се е случило с вас някое нещастие?
— Не, приятелю мой — отвърна му тя, — повикайте децата, да идем да се разходим.
Тя го хвана под ръка и се облегна на него някак странно, както се стори на Жулиен. За пръв път тя го наричаше свой приятел.
Към края на разходката Жулиен забеляза, че тя се изчервява силно. Тя забави крачките си.
— Сигурно са ви разказали — каза тя, без да го гледа, — че съм единствената наследница на много богата леля, която живее в Безансон. Тя ме обсипва с подаръци. А синовете ми постигат такива успехи… толкова удивителни… че бих ви помолила да приемете един малък подарък в знак на моята благодарност. Всичко на всичко няколко луидора, за да си купите бельо. Само че… — додаде тя, изчерви се още повече и замлъкна.
— Какво, госпожо? — запита Жулиен.
— Не е необходимо — продължи тя, навела глава — да говорите за това на мъжа ми.
— Аз съм дребен, госпожо, но не съм низък — подзе Жулиен, като се спря с пламнали от гняв очи и се изправи в целия си ръст, — и затова вие не сте помислили достатъчно. Бих стоял по-долу от слуга, ако си позволях да скрия от господин дьо Ренал каквото и да е относно моите пари.
Госпожа дьо Ренал се почувствува смазана.
— Господин кметът — продължи Жулиен — ми е дал пет пъти по тридесет и шест франка, откакто живея у вас, и аз съм готов да покажа разходната си книга на господин дьо Ренал и на когото и да е друг; дори на господин Валено, който ме мрази.
След този рязък отговор госпожа дьо Ренал вървеше вече бледа и разтреперана и разходката свърши, без да могат нито единият, нито другият да намерят предлог да възобновят разговора. Любовта към госпожа дьо Ренал стана още по-невъзможна за гордото сърце на Жулиен; колкото за нея, тя го уважаваше, възхищаваше се от него; той я беше нахокал.
Под предлог, че иска да заглади неволната обида, която беше му нанесла, тя си позволи да го огради с най-нежни грижи. Новотата на тези обноски направи: щастлива госпожа дьо Ренал за цяла седмица. Тия обноски успокоиха отчасти гнева на Жулиен; на него и на ум не му идваше да подозре в тях нещо, прилично на лично предпочитание.