Дукът сам ще благоволи да запише под ваша диктовка четирите страници, които вие ще научите наизуст.
Когато това бъде сторено, но не по-рано, забележете хубаво, вие ще можете, ако ви запита негово превъзходителство, да му разкажете за заседанието, на което ще присъствувате.
Из пътя не ще ви се случа да се отегчавате, защото между Париж и резиденцията на министъра има хора, които ще искат само да теглят един куршум на господин абат Сорел. Тогава неговата мисия ще е свършена и аз мисля, че нашето дело ще се забави много; защото, драги ми, как ще научим ние за вашата смърт? Колкото и голямо да е вашето усърдие, вие не ще можете да ни съобщите за нея.
Тичайте веднага да си купите костюм — подзе маркизът сериозно. — Облечете се, както изискваше модата преди две години. Тази вечер вие ще трябва да имате небрежна външност. През пътуването, наопаки, ще бъдете такъв, какъвто сте си винаги. Това ви учудва, с вашата подозрителност вече отгатвате, нали? Да, приятелю мой, едно от достопочтените лица, чието мнение ще чуете, е напълно способно да изпрати за вас сведения, въз основа на които биха могли прекрасно да ви дадат, ако не друго, поне упойка вечерта в някоя добра гостилница, дето ще отседнете да вечеряте.
— По-добре е тогава — каза Жулиен, — да извървя лишни тридесет левги, вместо да поемам прекия път. Става дума за Рим, предполагам…
Маркизът доби такъв надменен и недоволен вид, какъвто Жулиен не беше виждал у него от времето на Брей-льо-О.
— За това, господине, ще узнаете, когато сметна за уместно да ви кажа. Не обичам въпросите.
— Но това не беше въпрос — възрази горещо Жулиен, — кълна ви-се, господине, аз само мислех на глас, търсех в ума си най-сигурния път.
— Да, изглежда, че умът ви е бил много далеч. Не забравяйте никога, че един пратеник, при вашата възраст отгоре на това, не бива да прави впечатление, че иска да посегне върху нечие доверие.
Жулиен се почувствува много потиснат, той беше сбъркал. Самолюбието му търсеше оправдание и не го намираше.
— Разберете, прочее — додаде господин дьо Ла Мол, — когато направи някоя глупост, човек винаги се позовава на сърцето си.
Един час по-късно Жулиен стоеше в преддверието на маркиза с принизен вид във вехти дрехи, с вратовръзка от съмнителна чистота и нещо лакейско в цялата си външност.
Като го видя, маркизът прихна да се смее и едва тогава Жулиен разбра, че са му простили напълно.
„Ако и този млад човек ме предаде — казваше си господин дьо Ла Мол, — кому да се доверя? А когато действуваш, необходимо е все някому да се довериш. Моят син и неговите блестящи приятели, от същата закалка като него, имат храброст, преданост, колкото сто хиляди души заедно; ако дотрябва да се бият, те биха загинали на стъпалата пред трона, те знаят всичко… само не това, което е необходимо в минутата. Да не съм човек, ако между тях виждам поне един способен да научи наизуст четири страници и да извърви стотина левги, без да го подушат. Норбер ще смогне да отиде на смърт, както прадедите си, но на това е годен и всеки новобранец.“
Маркизът се замисли дълбоко: „А да отиде на смърт — каза си той с въздишка, — навярно и този Сорел ще може не по-зле от него…“
— Да се качим в колата — каза маркизът, сякаш искаше да пропъди някаква натрапчива мисъл.
— Господине — каза Жулиен, — докато ми притъкмяваха тази дреха, научих наизуст първата страница от днешния „Котидиен“.
Маркизът взе вестника. Жулиен му повтори всичко, без да сбърка нито една дума. „Хубаво — каза си маркизът, който тази вечер бе истински дипломат. — През това време младежът не забелязва улиците, по които минаваме.“
Те влязоха в голям, доста неугледен салон, отчасти покрит с ламперия, отчасти облечен със зелено кадифе. Насред салона един начумерен лакей нагласяваше една голяма маса за ядене, която по-късно превърна в писалищна с помощта на грамадна зелена покривка, накапана цялата с мастило, домъкната от някое министерство.
Стопанинът на къщата беше огромен човек; името му не бе произнесено нито веднъж; Жулиен намери, че по физиономия и красноречие той напомня човек, погълнат от храносмилането си.
По знак на маркиза Жулиен остана на долния край на масата. За да се покаже спокоен, той се залови да си подостря перата. С крайчеца на окото си преброи седем събеседника, но виждаше само гърбовете им. Двама от тях, както му се стори, заприказваха с господин дьо Ла Мол като равни, другите се държаха с него повече или по-малко почтително.
Някакво ново лице влезе, без да оповестят за него. „Странно — помисли Жулиен, — в тази гостна не обаждат кой дохожда. Дали тази предпазна мярка не е взета в моя чест?“ Всички настанаха от местата си, за да посрещнат новодошлия. Той носеше същия извънредно рядък орден, както и други трима от тези, които бяха вече в гостната. Говореха съвсем тихо. Жулиен бе принуден да съди за новодошлия само по неговите черти и неговата фигура. Той беше къс и набит, червендалест, с блестящи очи, в които не можеше да се прочете нищо друго освен яростта на глиган.