— Благородната Англия — подзе докладчикът — днес е съсипана, защото всеки англичанин, преди да плати хляба си, е длъжен да изплати лихвата на четиридесетте милиарда франка, похарчени за борбата срещу якобинците. Тя няма вече Пит…
— Тя има дук Уелингтън — каза военният, добил извънредно важен вид.
— Моля, тишина, господа — извика председателят. — Ако почнем пак да спорим, нямаше защо да викаме господин Сорел.
— Известно е, господине, че вие изобилствувате е идеи — каза дукът жегнат, като изгледа бившия Наполеонов генерал, който беше прекъснал докладчика, Жулиен разбра, че тази дума съдържа личен намек, много оскърбителен. Всички се усмихнаха; отстъпникът-генерал явно кипеше от гняв.
— Няма вече Пит, господа — подзе докладчикът с обезсърчения тон на човек, който се е отчаял да вразуми своите слушатели. — Пък и да се намереше един нов Пит в Англия, не се лъже два пъти един народ по един и същ начин.
— Ето защо един победоносен генерал, един втори Бонапарт е занапред немислим във Франция — отново го пресече военният.
Този път нито председателят, нито дукът се решиха да се разсърдят, макар Жулиен да видя по очите им, че едва се сдържат. Те наведоха очи, а дукът се задоволи да въздъхне така, че да го чуят всички. Но докладчикът се ядоса.
— Вие горите от нетърпение да свърша — каза той разпалено, като отхвърли онази усмихната вежливост и оня сдържан език, които Жулиен смяташе, че са отражение на характера му, — вие горите от нетърпение да свърша; никой не взема под внимание усилията, които правя, за да не оскърбя ничии уши, колкото и дълги да са те. Добре тогава, господа, аз ще бъда кратък.
И ще ви кажа съвсем простичко: Англия няма нито едно су, за да помогне за доброто дело. Да се върне самият Пит, и той с всичкия си гений не би могъл да измами дребните английски собственици, защото те знаят, че само кратката война при Ватерлоо им е коствала един милиард франка. Тъй като от мен искате да бъда ясен — додаде докладчикът, все повече и повече въодушевен, — ще ви кажа: помогнете си сами, защото Англия няма нито една гвинея за вас, а когато Англия не плаща, Австрия, Русия и Прусия, които имат храброст, но не и пари, не могат да издържат срещу Франция повече от един или два похода.
Можем да се надяваме, че младите войници, които якобинците ще наберат, ще бъдат бити в първия поход, може би във втория; но не в третия — нека мина, ако трябва, за революционер във вашите предубедени очи, — в третия вие ще видите войниците от 1794 година, които не бяха вече повиканите във войската селяни от 1 792.
Тук го прекъснаха едновременно от три-четири места.
— Господине — каза председателят на Жулиен, — идете да препишете на чисто в съседната стая началото от протокола, който сте водили.
Жулиен излезе с голямо съжаление. Докладчикът току-що бе засегнал някои възможности, които бяха предмет на постоянните Жулиенови размишления.
„Страхуват се да не им-се смея“ — помисли той. Когато го повикаха пак, господин дьо Ла Мол говореше с една сериозност, която на Жулиен се стори много смешна, защото той го познаваше добре.
— …Да, господа, тъкмо за този злочест народ може да се каже:
— „Ще бъде бог!“ — провикна се баснописецът. — От вас, господа, би трябвало да чуем тези благородни, дълбоки думи. Почнете да действувате сами и велика Франция ще се възроди, кажи-речи, такава, каквато я създадоха нашите прадеди и ние я видяхме още веднъж с очите си преди смъртта на Людовик XVI.
Англия, поне нейните благородни лордове мразят като нас гнусното якобинство: без английското злато Австрия, Русия и Прусия не могат да дадат повече от две-три сражения. Достатъчно ли е това, за да ни доведе до една щастлива окупация като онази, която господин дьо Ришельо провали така глупаво в 1817 година? Аз не вярвам на това.
Тук някой се опита да го прекъсне, но бе заглушен от шътканията на всички. Опитал се бе да го прекъсне пак бившият императорски генерал, който мечтаеше за синята лента и искаше да заеме видно място между редакторите на тайното послание.
— Аз не вярвам на това — подзе господин дьо Ла Мол, щом стихна глъчката. Той натърти на „аз“ с дързост, която очарова Жулиен. „Ето добър ход! — помисли си той и перото му хвърчеше почти тъй бързо, както словото на маркиза. — С една на място казана дума господин дьо Ла Мол унищожи двадесетте похода на този отстъпник.“