В тишината, последвала гръмкото изявление: „Аз ще сторя това“, удари полунощ. На Жулиен се счу в звъна на часовника нещо величествено и зловещо. Той беше развълнуван.
Разискванията скоро се възобновиха с удвоена сила, главно с невероятна откровеност. „Тия хора накрая ще заповядат да ме отровят — мислеше в някои минути Жулиен. — Как се казват такива неща пред един плебей?“
Удари два часът, а те още говореха. Стопанинът на къщата спеше отдавна; господин дьо Ла Мол се видя принуден да позвъни, за да подменят свещите. Господин дьо Нервал, министърът, беше си отишъл в два часа без четвърт, но преди това не пропусна да разгледа няколко пъти лицето на Жулиен в огледалото, което се намираше от страната му. След неговото заминаване всички се чувствуваха по-свободни.
— Бог знай какво ще говори на краля този човек! — каза шепнешком на своя съсед човекът с жилетките, докато поставяха нови свещи. — Той може да ни припише сума нелепици и да ни провали бъдещето. Право да си кажем, рядка самонадеяност и дори безсрамие от негова страна е, че се показва тук. Той дохожда и по-рано тук, преди да стане министър; министерският портфейл променя всичко, поглъща всички интереси на човека, той би трябвало да разбира това.
Едва излезе министърът и бонапартисткият генерал притвори очи. Начаса заговори за здравето и раните си, погледна своя часовник и си отиде.
— Обзалагам се — каза човекът в жилетките, — че генералът догонва министъра, той ще почне да се оправдава, че е попаднал тук й дори ще каже, че ни държи в ръцете си.
Когато полузадрямалите слуги смениха най-сетне свещите, председателят каза:
— Нека стигнем най-сетне до едно решение, господа, стига сме се мъчили да се убеждаваме един друг. Да помислим за съдържанието на посланието, което след четиридесет и осем часа ще бъде пред очите на нашите чуждестранни приятели. Тук говориха за министрите. Сега, когато господин дьо Нервал ни напусна, ние можем да кажем: какво ни е еня за министрите. Ние ще ги накараме да се съгласят.
Кардиналът изрази одобрението си с тънка усмивка.
— Нищо не е тъй лесно, струва ми се, както да изложим накратко нашето становище — каза младият Агдски епископ с потаения и сдържан жар на най-върл фанатизъм. До тази минута той пазеше мълчание; погледът му, който Жулиен беше наблюдавал, отначало благ и спокоен, запламтя след първия час от разискванията. Сега душата му се изливаше като лавата на Везувий.
— От 1806 до 1814 година — каза той — Англия извърши само една грешка — че не действуваше непосредствено и лично срещу Наполеон. Щом този човек почна да назначава дукове и шамбелани, щом възстанови престола, мисията, възложена му от бога, бе завършена; оставаше само да бъде съкрушен. Светото писание ни учи не на едно място как трябва да се разправяме с тираните. (Тук последваха многобройни латински цитати.)
Днес, господа, трябва да съкрушим не един човек, а Париж. Цяла Франция взема пример от Париж. Какъв смисъл има да се въоръжават вашите петстотин души във всеки окръг? Опасен опит, който няма да свърши добре. За какво да месим Франция в това дело, което се отнася само до Париж? Едничък Париж с вестниците и салоните си е виновен за това зло, затова нека загине този Вавилон.
Борбата се води между Париж и олтара, време е да й сложим край. Тази разруха е от полза дори за светските интереси на престола. Защо Париж не смееше да гъкне при Бонапарт? Попитайте за това топа при църквата „Свети Рок“…
………………………………………………………………….
Беше вече три часът заранта, когато Жулиен излезе заедно с господин дьо Ла Мол.
Маркизът беше уморен и се срамуваше. Когато заговори на Жулиен за първи път, в гласа му прозвуча молба. Той молеше Жулиен да му даде честна дума, че никога няма да продума дума за прекомерното усърдие — така се изрази той, — на което случаят го е направил преди малко свидетел.
— Не говорете за това на нашия чуждестранен приятел, освен ако настои упорито и поиска да узнае какви са нашите млади безумци. Какво ги е грижа тях, че ще се сгромолясва държавата? Те ще станат кардинали и ще избягат в Рим. Нас в нашите замъци, нас ще изколят селяните.
Тайното послание, което маркизът състави по дългия, от двадесет и шест страници, протокол на Жулиен, бе готово едва в пет часа без четвърт.
— Капнал съм от умора — каза маркизът — и това личи по посланието, дето в края липсва яснота; недоволен съм от него, както никога в живота си не съм бил от никое свое дело. Ето какво, приятелю мой — додаде той, — идете да си починете няколко часа, а аз, понеже ме е страх да не ви задигнат, ще ви заключа във вашата стая.