Кюрето изви глава към него, Жулиен поотвори очи; какво беше учудването му: пред него стоеше абат Кастанед! И наистина, макар тези двама нехранимайковци да се мъчеха да говорят тихичко, още от началото един от гласовете му се стори познат. Жулиен почувствува неудържимо желание да очисти земята от една измежду най-мръсните й твари…
„Ами моята мисия!“ — каза си той.
Кюрето и неговият съучастник излязоха. След четвърт час Жулиен се престори, че се събужда. Той се развика и събуди цялата къща.
— Отровиха ме — викаше той, — страдам ужасно! Трябваше му предлог, за да помогне на Джеронимо.
Той го намери полузадушен от лауданума, сипан във виното.
Жулиен, като се страхуваше от някаква подобна шега, беше вечерял с шоколада, който си беше донесъл от Париж. Колкото и да се мъчи, той не смогна да събуди Джеронимо и да го склони да заминат.
— Да ми дадат и цялото неаполитанско кралство — мънкаше певецът, — няма да се откажа сега от блаженството да се наспя.
— Ами седемте владетелни князе!
— Нека чакат.
Жулиен замина сам и пристигна без всякакви премеждия при високата особа. Цяла сутрин той напразно се домогваше да получи аудиенция. За щастие към четири часа дукът излезе да се поразходи. Щом го видя да тръгва пеша, Жулиен не се подвоуми да се приближи до него и да му поиска милостиня. Дошъл на две крачки от високата особа, той извади часовника на маркиз дьо Ла Мол и го показа с явна преднамереност.
— Следвайте ме отдалеч — отвърнаха му, без да го погледнат.
На четвърт левга от това място дукът влезе ненадейно в едно малко кафене-къща. И ето в една стая на тази забутана странноприемница Жулиен има честта да каже на дука своите четири наизустени страници.
— Повторете всичко отначало — казаха му — и говорете по-бавно.
Принцът си взе някои бележки.
— Идете пеша до съседната пощенска станция. Нещата и каляската си оставете тук. Доберете се до Страсбург, както можете, а на двадесет и второ число от месеца (това беше десето) бъдете в дванадесет и половина в същото кафене. Излезте оттук след половин час. Мълчание!
Само тия думи чу Жулиен. Те бяха достатъчни, за да се проникне той от истинско възхищение. „Ето как се вършат сериозните работи — мислеше той, — какво би казал този велик държавник, ако чуеше преди три дни нашите подивели бъбривци?“
Жулиен изгуби два дни, дорде стигне в Страсбург, дето, както му се струваше, нямаше какво да прави. Той беше направил една голяма заобиколка. „Ако този дяволски абат Кастанед ме е познал, той току-така лесно няма да изгуби дирите ми… А как би се зарадвал, ако можеше да ми се надсмее и да провали мисията ми!“
Абат Кастанед, възглавяващ полицията на конгрегацията по цялата северна граница, за добра чест не беше го познал. А страсбургските йезуити, макар и много усърдни, не помислиха дори да следят Жулиен, който със своя орден и своя син сюртук имаше вид на млад офицер, зает изключително със своята особа.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СТРАСБУРГ
Какво ослепление! На тебе ти е даден целият жар на любовта, цялата й мощ да изживееш мъките й. Само нейните чародейни наслади, нейните сладки радости са извън твоята сфера. Аз не можех да кажа, като я гледах заспала: тя е цялата моя с ангелската си красота и своите мили слабости! Ето я всецяло в моята власт такава, каквато небето я създаде б своето милосърдие за омая на мъжкото сърце.
Принуден да прекара една седмица в Страсбург, Жулиен, дирейки как да се разсее, се отдаваше на мечти за военна слава и всеотдайност към родината. Беше ли той наистина влюбен? Той не знаеше, чувствуваше само, че в изтерзаната му душа Матилд е пълновластна владичица на неговото щастие и неговото въображение. Потребно бе да напряга всичките си душевни сили, за да не се поддаде на отчаяние. Да мисли за каквото и да е било, което няма връзка с госпожица дьо Ла Мол, беше не по силите му. Честолюбието, обикновените успехи на пустославието го отвличаха някога от чувствата, които изпитваше към госпожа дьо Ренал. Матилд беше погълнала всичко; той я намираше във всичките си мечти за бъдещето.
Бъдещето, отдето и да го погледнеше, се виждаше на Жулиен безутешно. Това същество, което ние виждахме във Вериер тъй самонадеяно, тъй надменно, сега беше изпаднало в прекомерна, смешна скромност.
Три дни по-рано той с наслада би застрелял абат Кастанед, но ако сега в Страсбург някое дете се спречкаше с него, той би дал право на детето. Спомнеше ли си за съперниците, за враговете, с които беше се сблъскал в живота, дохождаше винаги до заключение, че той, Жулиен, е бил виновен.