„Ето — каза си той — какви са богатите хора, оскърбяват те, а после мислят, че могат да изгладят всичко с няколко превземки!“
Сърцето на госпожа дьо Ренал беше тъй препълнено и още тъй невинно, че тя въпреки решението си не можа да не разкаже на мъжа си какво предложение е направила на Жулиен и как то е било отблъснато.
— Как сте могли — подзе господин дьо Ренал, жегнат силно — да понесете отказа на един слуга?
И тъй като госпожа дьо Ренал възнегодува при тези думи, той обясни:
— Говоря, госпожо, като покойния принц Конде, когато е представял камерхерите си на своята нова съпруга: „Всички тия хора — казал й той — са наши слуги.“ Аз ви четох това място от „Спомените“ на Безанвал, много важно за чиноначалието. Всеки, който не е благородник, живее у вас и получава заплата, е ваш слуга. Аз ще поприказвам с тоя господин Жулиен и ще му дам сто франка.
— Ах, друже мой — каза госпожа дьо Ренал разтреперана, — не правете това поне пред слугите!
— Да, те биха могли да му завидят и с право — каза мъжът й, като се отдалечи, мислейки за размера на сумата.
Госпожа дьо Ренал се отпусна на един стол почти примряла от мъка. „Ето на, той ще оскърби Жулиен, и то по моя вина!“ Тя почувствува отвращение към мъжа си и скри лице в ръцете си. Зарече се никога да не споделя нищо с никого.
Когато видя пак Жулиен, тя трепереше цялата — тъй беше се свило сърцето й, че не можеше да промълви нито дума. В смущението си тя взе ръцете му и ги стисна в своите.
— Е, какво, приятелю мой — каза му тя най-сетне, — доволен ли сте от мъжа ми?
— Как няма да съм доволен? — отговори Жулиен с горчива усмивка. — Той ми даде сто франка.
Госпожа дьо Ренал го погледна, сякаш се колебаеше.
— Дайте ми ръката си — каза му тя най-сетне в изблик на смелост, какъвто Жулиен не беше виждал никога у нея.
Тя се осмели да отиде чак при книжаря на Вериер въпреки лошата му слава на либерал. Там тя избра за десет луидора няколко книги и ги раздаде на синовете си. Бяха все такива книги, които тя знаеше, че Жулиен желае да има. Още там, в книжарницата, тя поиска всяко дете да напише името си върху книгите, които беше получило. През това време, когато госпожа дьо Ренал се чувствуваше щастлива от начина, по който се беше осмелила да възнагради Жулиен, той се чудеше, като виждаше толкова книги в книжарницата. Никога не бе се одързостявал да влезе в такова нечестиво място; сърцето му биеше трескаво. Вместо да поиска да отгатне какво става в сърцето на госпожа дьо Ренал, той мислеше усилено по какъв път би могъл един млад студент по богословие като него да си, достави някои от тези книги. Най-сетне хрумна му с малко хитрост да убеди господин дьо Ренал, че ще трябва да даде за тема на синовете му животоописаннето на прочутите благородници, родени в тоя край. След един месец старания Жулиен успя да осъществи този замисъл и така сполучливо, че след известно време се осмели в един разговор с господин дьо Ренал да му намекне за друга постъпка, която бе още по-трудна за благородния кмет: искаше се от него да спомогне за обогатяването на един либерал, като се абонира в книжарницата му. Господин дьо Ренал се съгласи напълно, че е разумно да се запознае големият му син de visu с някои произведения, за които би могъл да чуе в разговор, когато постъпи във военното училище; но Жулиен видя, че господин кметът не искаше да отиде по-далеч от това. Той подозираше някаква тайна причина за упорството му, но не можеше да я отгатне.
— Аз мисля, господине — каза му той един ден, — че ще бъде крайно непристойно, ако името на един знатен благородник като Ренал попадне в мръсния тефтер на книжаря.
Челото на господин дьо Ренал се проясни.
— Би било също тъй много голямо петно — продължи Жулиен с по-смирен тон — за един беден студент по богословие, ако един ден се разкрие, че името му е било вписано в тефтера на един книжар, който дава книги за в къщи. Либералите ще могат да ме обвинят, че съм искал най-безсрамните книги; кой знае дали не биха написали под името ми и заглавията на тия развратни книги.
Но Жулиен се отдалечаваше от дирята. Той видя как върху лицето на кмета се изписа отново смущение и гняв. Жулиен млъкна. „Хванах го най-сетне“ — каза си той.
След няколко дни най-голямото от децата в присъствието на господин дьо Ренал запита Жулиен за една книга, за която имаше обявление в „Котидиен“.