— Маршалката — каза дон Диего Бустос, след като изпя всичко до край — накара да уволнят от служба автора на песничката:
Жулиен се уплаши да не изпее и тази песничка. Бустос се задоволи да й направи обстоен разбор. Действително тя беше нечестива и непристойна.
— Когато маршалката почна да се възмущава от тази песничка — каза дон Диего, — аз й обърнах внимание, че жена с нейното обществено положение съвсем не бива да чете всички излизащи в печата глупости. Колкото и успешно да се насаждат благочестието и строгостта на нравите, във Франция винаги ще съществува кабаретна литература. Когато госпожа дьо Фервак издействува да лишат автора, един сиромах, комуто плащаха наполовина от мястото му с хиляда и осемстотин франка заплата, аз й казах: „Пазете се, вие нападнахте този стихоплетец с вашето оръжие, той може да ви отговори със стиховете си: ще напише песничка за добродетелта. Позлатените гостни ще бъдат на ваша страна; но хората, които обичат да се смеят, ще повтарят неговите епиграми.“ Знаете ли господине, какво ми отговори маршалката? „За господнето дело пред очите на цял Париж съм готова да ида на мъченичество; това ще бъде невиждано зрелище за Франция. Народът би се научил да тачи високата добродетел. Този ден ще бъде най-хубавият ден в живота ми.“ Никога очите й не са били тъй хубави.
— Тя има чудни очи — провикна се Жулиен.
— Виждам, че сте влюбен… И тъй — почна пак важно дон Диего Бустос, — тя няма злъчния темперамент, който разполага към отмъстителност. И нейната склонност да пакости иде от това, че е нещастна, аз подозирам у нея тайна мъка. Дали не й е омръзнало да играе ролята на светица?
Испанецът го гледа мълком цяла минута.
— Ето къде е цялата работа — важно додаде той — и оттук вие можете да извлечете някаква надежда. Аз съм размишлявал много върху това през двете години, когато бях неин покорен слуга. Цялото ви бъдеще, влюбени господине, зависи, от тази голяма загадка: не е ли лицемерна светица, уморена от своята роля, и зла, защото е нещастна?
— Или пък — каза Алтамира, като наруши най-сетне своето дълбоко мълчание — ще е това, което съм ти казвал двадесет пъти — чисто и просто френска суетност: споменът за баща й, прочут търговец на сукна, прави нещастен нейния характер, по природа мрачен и сух. Единствено щастие за нея би било да се посели в Толедо и там да я измъчва някой изповедник, който всеки ден ще й сочи зиналия ад.
Когато Жулиен вече излизаше, дон Диего, станал още по-важен, му каза:
— Алтамира ми съобщи, че сте от нашите. Един ден вие ще ни помогнете да си извоюваме свободата, затова и аз искам да ви помогна във вашето мъничко развлечение. Не ще е зле да се запознаете със стила на маршалката: ето четири писма, написани от нейната ръка.
— Аз ще ги препиша — възкликна Жулиен — и ще ви ги донеса.
— И никога никому няма да кажете нито дума от това, което сме приказвали?
— Никога, кълна се в честта си! — извика Жулиен.
— Тогава нека бог ви е на помощ! — додаде испанецът; и изпроводи мълчаливо до стълбите Алтамира и Жулиен.
Тази сцена поразвесели нашия герой; той почти се усмихна. „Ето, благочестивецът Алтамира ми помага в това прелюбодейство“ — каза си той.
През цялото време, додето траеше този разговор с дон Диего Бустос, Жулиен се вслушваше в биенето на часовника върху дома Алигр.
Наближаваше вече часът на вечерята, той скоро щеше да види пак Матилд! Той се прибра в къщи и се облече много грижливо.
„Ето първата глупост — каза си той, когато слизаше по стълбите. — Трябва да следвам дума по дума предписанието на княза.“
И той се качи пак в стаята си и навлече един най-обикновен пътнически костюм.
„Сега — помисли той — да не се издам с поглед.“ Беше пет и половина, а вечеряха в шест. Поиска му се да слезе в салона, там нямаше никой. Щом видя синьото канапе, едва не се разплака; тутакси бузите му запламтяха. „Трябва да притъпя у себе си тази глупава чувствителност — каза си той с яд, — тя ще ме издаде.“ Той взе за очи един вестник и се разходи три-четири пъти от салона до градината.
Треперейки, едва когато се укри хубаво зад един голям дъб, Жулиен се осмели да вдигне очи към прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Прозорецът беше плътно затворен; Жулиен насмалко не падна и дълго стоя облегнат на дъба; после, олюлявайки се, отиде да види стълбата на градинаря.
Брънката, която някога беше извил — уви, как всичко бе различно тогава! — не беше поправена. Обхванат от луд порив, Жулиен я притисна до устните.
След като скита дълго от салона до градината, Жулиен се почувствува ужасно уморен; това беше първата сполука, която силно го зарадва.