Ако господин дьо Ла Мол получеше министерски пост, Жулиен можеше да се надява, че ще стане епископ; но сега за него всичките тези очаквания бяха сякаш застлани с пелена. Те се открояваха пред въображението му смътно и, така да се каже, далече. Злочестата му любов, която го беше превърнала в маниак, свързваше всичките му жизнени интереси с отношенията му към госпожица дьо Ла Мол. Той разчиташе, че след пет-шест години, изпълнени с такива усилия, ще сполучи най-сетне да спечели пак нейната обич.
Тази толкова трезва глава беше стигнала, както виждаме, до състояние на пълно безразсъдство. От всички качества, с които той се отличаваше някога, беше му останала само известна упоритост. Следвайки в поведението си дословно плана, предначертан от княз Коразов, той сядаше всяка вечер досам креслото на госпожа дьо Фервак, но не беше способен да й продума нито дума.
Усилието, което си налагаше, за да изглежда на Матилд излекуван, поглъщаше всичките му душевни сили, той седеше до маршалката, като да бе бездушен труп; очите му дори, както става при прекомерно телесно страдание, бяха изгубили целия си блясък.
Тъй като госпожа дьо Ла Мол в схващанията си винаги повтаряше мненията на мъжа си, който можеше да я направи дукеса, тя от няколко дена превъзнасяше до небесата достойнствата на Жулиен.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
БЛАГОНРА ВНАТА ЛЮБОВ
There also was of course in Adeline
That calm patrician polish in the address
Which neler can pass the equinoctial line
Of any thing which Nature would express:
Just as a Mandarin finds nothing fine
At least his manner suffers not to guess
That any thing he views can creatly please.39
„В съжденията на цялото това семейство има нещо налудничаво — мислеше маршалката; — ето те са се халосали сега в това свое абатче, което знае само да слуша, вторачило във вас своите наистина доста хубави очи.“
Жулиен от своя страна намираше в държането на маршалката, кажи-речи, съвършен образец на онова патрицианско спокойствие, което се проявява в безукорна учтивост, но още повече в пълна неспособност към никакви силни преживявания. Някакво неочаквано движение, загубването на самообладание можеха да възмутят госпожа дьо Фервак почти толкова, колкото липсата на величие в отношението й към нейните подчинени. Най-малката проява на чувствителност бе за нея морална нетрезвеност, от която човек трябва да се черви и която уронва достойнството на едно лице от висшето общество. За нея беше голямо щастие да поприказва за последния лов на краля, нейната любима книга беше „Спомените“ на дук Сен-Симон, особено в родословната й част.
Жулиен знаеше мястото, което с разположението на светлината открояваше най-изгодно особената красота на госпожа дьо Фервак. Той идеше там отнапред, но се погрижваше да обърне стола си така, че да не вижда Матилд. Учудена от това упорство, с което той се криеше от нея, един ден тя остави синьото канапе и седна с ръкоделието си на една малка масичка до креслото на маршалката. Жулиен я виждаше съвсем близо изпод шапката на госпожа дьо Фервак. Тези очи, които се разпореждаха със съдбата му, отначало го уплашиха, после неговата апатия изведнъж изчезна; той заговори и говори много добре.
Той се обръщаше само към маршалката, но единствената му цел беше да въздействува върху душата на Матилд. Той се въодушеви до такава степен, че госпожа дьо Фервак престана да разбира какво й говори.
Това беше първият успех. Ако Жулиен се досетеше да го допълни с няколко изречения, пропити с германска мистика, дълбока религиозност и йезуитство, маршалката веднага щеше да го причисли към изключителните хора, призовани да възродят този век.
„Ако той е тъй непридирчив — каза си госпожица дьо Ла Мол, — че може да говори толкова дълго и с такава жар на госпожа дьо. Фервак, аз няма вече да го слушам.“ И до края на вечерята тя сдържа думата си, макар и с мъка.
В полунощ, когато тя отиде да изпроводи майка си с нейния свещник в ръка до стаята й, госпожа дьо Ла Мол, спряла на стълбата; почна да хвали Жулиен. Това ядоса още повече Матилд; и тя не можа да заспи цялата нощ. Една мисъл я успокои: „Оня, когото презирам, може все още да изглежда необикновен човек в очите на маршалката.“
Що се отнася до Жулиен, той беше излязъл от своето бездействие и не се чувствуваше вече тъй нещастен; случайно погледът му падна върху чантата от руска кожа с петдесет и трите любовни писма, които му беше подарил княз Коразов. В края на първото писмо Жулиен видя една забележка: „№ 1 се изпраща една седмица след първата среща.“
39
Естествено и Аделина притежаваше онази спокойна патрицианска изтънченост, която никога не ни позволява да преминем известни граници в онова, което природата иска да изрази. Така някой мандарин не намира нищо за хубаво или поне видът му не показва, че нещо, което е видял, е могло да му се понрави.