„Закъснял съм! — извика Жулиен. — От колко време вече виждам госпожа до Фервак!“ И той се залови начаса да преписва това първо любовно писмо; то беше истинска проповед, препълнена с високопарни фрази за добродетелта — да умре човек от досада; Жулиен има щастието да заспи на втората страница.
След няколко часа яркото слънце го събуди, както се беше облегнал върху масата. Една от най-мъчителните минути в живота му беше минутата, когато сутрин, пробудил се, осъзнаваше своето нещастие. Този ден той, свършил преписа на писмото, почти се смееше. „Мигар може — питаше се той — да се намери такъв младеж, който да пише така!“ Той наброи няколко изречения от по девет реда. В края на оригинала зърна бележка с молив:
„Тези писма се отнасят лично: на кон, с черна вратовръзка, в син сюртук. Писмото се предава на портиера със съкрушен вид; с най-дълбока тъга в погледа. Ако се покаже някоя камериерка, избърсват се крадешком очите. Казват се няколко думи на камериерката.“
Всичко това бе изпълнено строго.
„Аз постъпвам доста дръзко — помисли Жулиен, когато излизаше от дома Фервак, — но толкоз по-зле за Коразов. Да се осмелиш да пишеш на дама, толкова прочута със своята добродетел! Тя ще ме посрещне с убийствено презрение, но нищо няма да ме забавлява, колкото това. Па и най-сетне само тази комедия може да ме съживи. Да, да изложа на присмех това омразно същество, което се нарича «аз» — това може да ме позабавлява. Ако бях уверен в себе си, бих извършил някакво престъпление, за да се разсея.“
От цял месец насам най-голямо щастие в живота на Жулиен беше мигът, когато той отвеждаше коня си в конюшнята. Коразов му беше изрично забранил да гледа под какъвто и да е предлог изоставилата го любовница. Но познатият тропот от копитата на коня, начинът, по който Жулиен почукваше с камшика си по вратата на конюшнята, за да повика коняря, привличаха понякога Матилд зад завесата на прозореца. Муселинът беше толкова лек, че Жулиен виждаше през него. Като гледаше изпод края на шапката си, той съзираше снагата на Матилд, без да вижда очите й. „Следователно — казваше си той — и тя не може да вижда моите, а това не значи, че я гледам.“
Вечерта госпожа дьо Фервак се държа към него досущ като да не беше получила философската, мистична и религиозна дисертация, която той беше връчил заранта с такъв меланхоличен вид на нейния портиер. Предната вечер по една случайност Жулиен беше открил как може да стане красноречив; той и този път се намести така, че да вижда очите на Матилд. А и тя, щом пристигна маршалката, остави синьото канапе: това бе бягство от нейната обикновена среда. Господин дьо Кроазноа изглеждаше сломен от тази нова прищявка; неговото явно огорчение понамали донейде жестоката мъка на Жулиен.
Този неочакван обрат в неговия живот го дари с ангелско красноречие и тъй като самолюбието се прокрадва дори в сърцата, които служат за храм на най-святата добродетел, маршалката, когато се качваше в каретата, си каза: „Госпожа дьо Ла Мол има право — този млад свещеник е забележителен човек. Изглежда, през първите дни моето присъствие го е стеснявало. Всъщност, когото и да погледнеш, всички в тази къща са лекомислени: аз виждам там само добродетели, поддържани от старостта, нуждаещи се от леда на напредналата възраст. И този млад човек ще да е съумял да види разликата; той пише хубаво; но в молбата му, с която се обръща в писмото си, да го просветя със съветите си, боя се силно, да не се крие някакво чувство, което той още не съзнава сам.
И все пак колко случаи на нравствен прелом са започвали така. Това, което ми вдъхва благи надежди за неговото прераждане, е разликата между неговия стил и стила на другите млади хора, чиито писма ми се е случило да виждам. Не може човек да не забележи умилението, дълбоката сериозност и твърдото убеждение в прозата на този млад свещенослужител; с време той ще достигне кротката добродетел на Масийон.“
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
НАЙ-ДОБРИТЕ ЧЕРКОВНИ ДЛЪЖНОСТИ
Заслуги! Дарби! Достойнства! Празна работа. Трябва да се числите в някоя клика.
И ето мисълта за епископски сан за пръв път се свърза с мисълта за Жулиен в главата на тази жена, която рано или късно щеше да раздава най-добрите постове на френската черква. Този успех нямаше ни най-малко да трогне Жулиен; сега неговата мисъл не се стремеше към нищо, погълната от нещастието му: всичко го усилваше; така например видът на собствената му стая беше му станал непоносим. Вечер, когато се прибираше със свещ в ръка, всеки къщен предмет, всяка мъничка джунджурийка вдигаше глас, за да възвести недружелюбно някоя нова подробност от неговата злочестина.