„Днес отбивам принудителна повинност — каза си той, като се прибра с такова оживление, каквото не беше изпитвал от дълго време вече. — Да се надяваме, че второто писмо ще е също тъй отегчително, както и първото.“
То излезе още по-отегчително. Онова, което преписваше, му се струваше тъй безсмислено, че най-сетне почна да преписва ред по ред, без да вниква в смисъла.
„То е по-надуто — мислеше си той — и от официалните документи на Мюнстерския трактат, които моят учител по дипломация ми даваше да преписвам в Лондон.“
Едва тогава той си спомни за писмата на госпожа дьо Фервак, оригиналите на които беше забравил да върне на важния испанец дон Диего Бустос. Той ги намери; те наистина се оказаха почти такива безсмислици, както и писмата на младия руски дворянин. Пълна мъглявина. В тях искаха да кажат всичко и да не кажат нищо. „Това е Еоловата арфа на стила — помисли си Жулиен. — Зад тези възвишени размисли за небитието, за смъртта, за безкрая и т.н. аз не виждам нищо действително, освен отвратителен страх да не изглеждаш смешен.“
Монологът, който тук ние съкращаваме, се повтаряше две седмици подред. Да заспива, додето преписва нещо като тълкувание на Апокалипсиса, на другия ден да отнася с меланхоличен вид писмото, да отвежда коня в конюшнята с надежда, че ще зърне роклята на Матилд, да работи, вечер да ходи в Операта, ако госпожа дьо Фервак не дойдеше в дома дьо Ла Мол — с такива еднообразни събития бе изпълнен животът на Жулиен. Този живот ставаше по-интересен, когато госпожа дьо Фервак идваше у маркизата; тогава изпод някой край на шапката на маршалката Жулиен можеше да съзре очите на Матилд и изведнъж придобиваше дар слово. Неговата образна, прочувствена реч ставаше по-смела и същевременно по-изящна.
Той прекрасно съзнаваше, че онова, което казваше, изглежда безсмислица за Матилд, но искаше да я смае с изискаността на говора си. „Колкото по-голяма преструвка има в това, което казвам, толкова повече ще й се харесам“ — разсъждаваше Жулиен; и тогава с някаква отвратителна дързост той се впущаше в преувеличени описания на природата. Той много скоро забеляза, че за да не изглежда пошъл в очите на маршалката, трябва преди всичко да избягва простите и разумни мисли. Той продължаваше в този дух или скъсяваше многословието си според това — долавяше ли одобрение или безразличие в очите на двете великосветски дами, на които се стараеше да се поправи.
Изобщо животът му не беше тъй ужасен, както по-рано, когато дните му минаваха в бездействие.
„Но — каза си той една вечер — ето, че преписвам вече петнадесетата от тези отвратителни дисертации; предишните четиринадесет аз редовно връчвах на вратаря на маршалката. Паднала ми се е честта да натъпча всички чекмеджета на писалището й. И при все това тя се държи с мене така, като че не съм й писал никога! И до какъв край може да доведе всичко това? Няма ли моето постоянство да й дотегне, както е дотегнало и на мене? Трябва да си призная, че оня русин, приятел на Коразов, който е бил влюбен в хубавата квакерка от Ричмънд, е бил на времето си страшен човек; можеш ли да бъдеш по-досаден!“
Както всеки посредствен човек, когото случаят сблъсква с маневрите на някой голям пълководец. Жулиен не разбираше нищо от настъплението на младия русин срещу сърцето на хубавата англичанка. Четиридесетте първи писма имаха за цел само да измолят прошка за дързостта да й пише. Трябвало да се накара тази мила душа, която може би се е отегчавала безкрайно, да добие навика да получава писма, може би по-малко блудкави от всекидневното й съществуване.
Една сутрин на Жулиен подадоха писмо; той позна герба на госпожа дьо Фервак и разчупи печата с нетърпение, което би му се сторило съвсем немислимо преди няколко дни: беше проста покана за обед.
Той прибягна до напътствията на княз Коразов. За съжаление младият русин искаше да блесне с лекия слог на Дора там, където би трябвало да бъде по-прост и разбираем; Жулиен не можа да отгатне каква нравствена позиция трябва да заеме на обеда у маршалката.
Гостната на маршалката блестеше с рядко великолепие, позлатена като галерията Диана в Тюйлери, с маслени картини в разкошни рамки. По картините личаха пресни петна. По-късно Жулиен научи, че сюжетите са се сторили не съвсем прилични на домакинята и тя е заповядала да поправят картините. „Какъв нравствен век!“ — помисли той.
В гостната той забеляза три от лицата, които бяха присъствували при стъкмяването на тайното послание. Единият от тях, негово високопреосвещенство епископ ???, чичо на маршалката, се разпореждаше с назначенията по духовното ведомство и, както се говореше, нищо не отказвал на племенницата си. „Каква огромна крачка направих — каза си Жулиен с тъжна усмивка. — И колко ми е безразлично това! Ето на, вечерям със знаменития епископ ???.“