— Увлечена от размишления върху възвишените, непостижими идеали на човешката душа, моята душа, когато ви пишех, леко е могла да изпадне в състояние на разсеяност.
„Аз правя впечатление — каза си той, — значи, тая вечер мога да си спестя досадата.“ И той излезе тичешката от дома дьо Фервак. Вечерта, като прегледа оригинала на писмото, което беше преписал предната вечер, той скоро намери съдбоносното място, дето младият русин споменава за Лондон и Ричмънд. Жулиен страшно се учуди, когато откри, че това писмо е любовно.
Ето тъкмо този контраст между привидната непринуденост на неговия разговор и възвишената, комай апокалиптична дълбочина на писмата беше привлякъл вниманието върху него. Дългите изречения особено се харесваха на маршалката: „Не с това скокливият стил, въведен на мода от Волтер, този безнравствен човек!“ Макар нашият герой да полагаше старание да изгони от разговорите си всички признаци на здравия смисъл, все пак в тях се чувствуваше дъх на антимонархизъм и безбожие и това не избягваше от очите на госпожа дьо Фервак. Оградена от люде във висша степен нравствени, които често пъти обаче не бяха способни да кажат ни една мисъл през цялата вечер, тази дама дълбоко се впечатляваше от всичко, което изглеждаше ново; но в същото време тя смяташе за свой дълг да се обиди от това. Тя наричаше този порок отпечатък на лекомисления век…
Но такива салони можете да посетите само ако искате да изпросите нещо. Цялата досада на този безинтересен живот, който водеше Жулиен, е, разбира се, понятна на читателя. Това са степите на нашето житейско пътешествие.
През цялото време, което епизодът с госпожа дьо Фервак крадеше от живота на Жулиен, госпожица дьо Ла Мол трябваше да прави усилия на волята, за да не мисли за него. В душата й се водеше ожесточена борба: понякога тя се ласкаеше, че презира този тъжен млад човек; но неговият разговор неволно я пленяваше. Най-много я учудваше неговата съвършена престореност; от това, което казваше на маршалката, нямаше нито една дума, което да не е лъжа или най-малко отвратително изопачаване на мислите му, които Матилд познаваше прекрасно почти по всеки въпрос. Този макиавелизъм я порази. „Каква дълбочина! — казваше си тя. — Каква разлика в сравнение с тези надути хапльовци и посредствени мошеници от рода на господин Танбо, които приказват със същия език!“
При все това Жулиен преживяваше ужасни дни. Той изпълняваше сякаш някаква мъчителна тегоба, като се явяваше всеки ден в гостната на маршалката. Усилията, които си налагаше, за да играе своята роля, изчерпваха всички сили на душата му. Често нощем, когато прекосяваше грамадния двор на дома дьо Фервак, той едва смогваше със силата на волята и разсъдъка си да противостои на отчаянието.
„Аз надвих отчаянието в семинарията — казваше си той, — а какво ужасно бъдеще имах тогава пред себе си! Сполучех ли, или се провалях, и в единия, и в другия случай аз знаех, че трябва да прекарам целия си живот в близко общуване с най-презрените и отвратителни хора под небето. И ето, на следната пролет, само след някакви си единадесет месеца, аз бях най-щастливият може би измежду моите връстници.“
Но много често всички тези прекрасни разсъждения се оказваха безсилни пред лицето на непоносимата действителност. Всеки ден на обед и на вечеря той виждаше Матилд. От многобройните писма, които му диктуваше господин дьо Ла Мол, той знаеше, че тя се готви да стане жена на господин дьо Кроазноа. Този приятен млад човек се явяваше вече по два пъти на ден в дома дьо Ла Мол: ревнивото око на изоставения любовник не изпускаше нито една негова стъпка.
Когато му се струваше, че госпожица дьо Ла Мол се отнася благосклонно към своя годеник, Жулиен, влязъл в стаята си, не можеше да се въздържи и да не погледне с любов пистолетите си.
„Ах, колко по-разумно би било от моя страна — казваше си той — да махна инициалите от бельото си и да ида в някоя пуста гора на двадесет левги от Париж, да свърша с този мръсен живот! Непознат в този край, смъртта ми не ще узнае никой две седмици, а кой ще си спомни за мене след две седмици!“
Разсъждението беше много умно. Но на другия ден достатъчно беше да зърне ръката на Матилд между ръкава на роклята и нейната ръкавица, за да потъне нашият философ в най-жестоки спомени, които обаче го привързваха към живота. „Хубаво! — казваше си той тогава. — Аз ще следвам докрай руската тактика. Но как ще свърши всичко това?
Що се отнася до маршалката, аз, след като препиша тези петдесет и три писма, разбира се, няма да пиша други.
Що се отнася до Матилд — тази мъчителна шестседмична комедия или няма да смекчи гнева й, или ще ми донесе един миг на помирение. Велики боже, аз ще умра от щастие!“ И той не можеше да довърши мисълта си.