— За да не дадете никакъв повод на якобинската партия да злорадствува — каза младият възпитател — и при все това да ми помогнете да отговоря на господин Адолф, при книжаря би могъл да се запише за абонат кой и да е от хората ви.
— Виж, това не е лоша идея — каза господин дьо Ренал явно възрадван.
— Все пак ще трябва да се уточним — каза Жулиен с важен и почти нещастен вид, който така добре подхожда на някои хора, когато виждат постигнати отдавна желаните си цели, — ще трябва да се уточним: слугата не бива да взема никакви романи. Попаднат ли в къщи, тези опасни книги могат да покварят прислужничките на госпожата, па и самия слуга.
— Вие забравяте политическите памфлети — додаде господин дьо Ренал високомерно. Той искаше да скрие възхищението си от „средния път“, който възпитателят на децата му бе тъй ловко измислил.
Животът на Жулиен преминаваше така в редица малки нагаждания; и техният успех го занимаваше много повече от явното предпочитание, което той, стига да поискаше, можеше да прочете в сърцето на госпожа дьо Ренал.
Душевното състояние, в което беше прекарал целия си живот, го завладя отново и в дома на вериерския кмет. И тук, както в дъскорезницата на баща си, той дълбоко презираше хората, с които живееше, пък и те го мразеха. Всеки ден в изказванията на помощник-префекта, на господин Валено и на другите гости за нещата, които ставаха пред очите им, той виждаше колко малко техните схващания съответствуват на действителността. Тъкмо тая постъпка, от която той се възхищаваше, привличаше порицанието на заобикалящите го хора. Той непрестанно казваше на себе си: „Какви чудовища или какви глупци!“ Забавното беше, че като проявяваше толкова гордост, той често не разбираше нищо-нищичко от това, за което се говори.
През живота си той беше разговарял чистосърдечно само със стария полкови хирург; малкото знания, с които разполагаше, се отнасяха до походите на Бонапарт в Италия или до хирургията. На младежката му смелост допадаха описания за най-мъчителни операции; той си казваше: „На мене нямаше да ми трепне окото.“
Първия път, когато госпожа дьо Ренал се опита да поговори с него за нещо извън възпитанието на децата, той започна да разказва за хирургически операции; тя побледня и го помоли да престане.
Извън това Жулиен не знаеше нищо. И макар да прекарваше живота си в непрекъснато общуване с госпожа дьо Ренал, странно мълчание се въдворяваше помежду им, щом останеха сами. В гостната, колкото и смирено да беше държането му, тя съзираше в очите му съзнание за духовно превъзходство над всички, които идеха при нея. Останеше ли за миг сама с него, виждаше, че той явно се смущава. Това я безпокоеше, защото със своя женски инстинкт разбираше, че това смущение не произтича ни най-малко от нежни чувства.
По не знам каква представа, почерпана от някой разказ за висшето общество, каквото го беше видял старият полкови хирург, щом замлъкнеха на някое място, където той се намираше с жена, Жулиен се чувствуваше унизен, като че той бе лично виновен за това мълчание. Това усещане беше стократно по-мъчително, когато се намираше с жената насаме. Въображението му, натъпкано с най-преувеличени, наистина испански възгледи за това, което човек трябва да каже, когато е сам с една жена, му подсказваше в смущението недопустими мисли. Духът му летеше в облаците, а той не можеше да излезе от унизителното мълчание. Поради това неговият вид през дългите разходки с госпожа дьо Ренал и децата ставаше от тия жестоки страдания още по-суров. Той се презираше страшно. Ако за нещастие се насилеше да говори, случваше се да каже нещо много смешно. Нещастието му беше още по-голямо от това, че той виждаше и преувеличаваше глупостта си; но той не виждаше израза на очите си; те бяха тъй хубави и разкриваха такава пламенна душа, че подобно на добрите актьори влагаха понякога в думите му очарователен смисъл, какъвто те нямаха. Госпожа дьо Ренал забеляза, че насаме с нея, той не можеше да каже никога нищо свястно освен тогава, когато, отвлечен от някое непредвидено събитие, не мислеше как ще каже по-добре някой комплимент. Тъй като гостите й не бяха я разглезили с нови и блестящи идеи, тя се радваше от сърце на хрумванията, блеснали в ума на Жулиен.
След падането на Наполеон в провинциалните нрави е непозволена всяка проява на галантност. Всеки се бои да не загуби службата си. Мошениците търсят подкрепа в конгрегацията; и лицемерието почна да прави завоевания дори сред либералните слоеве. Скуката нараства. Единствените останали удоволствия са четенето и земеделието.
Госпожа дьо Ренал, богата наследница на набожна леля, омъжена на шестнадесет години за един благонравен благородник, не беше изпитвала, нито видяла в живота си нищо, прилично от малко-малко на любов. Само нейният изповедник, добрият свещеник Шелан, й беше говорил за любовта по повод задирванията на господин Валено и беше нарисувал пред нея такава отвратителна картина, че тази дума се беше свързала в съзнанието й с мисълта за най-отвратителния разврат. А на любовта, каквато я беше открила в малкия брой романи, попаднали случайно пред очите й, тя гледаше като на нещо изключително и свръхестествено. Благодарение на това неведение госпожа дьо Ренал, напълно щастлива, погълната непрекъснато от Жулиен, не мислеше да си отправя ни най-малкия укор.