Когато след дълъг унес успяваше най-сетне да подхване разсъжденията си, той си казваше: „И тъй, аз ще постигна един ден щастие, а после ще почнат, уви, пак подигравките, защото аз не умея да й се харесвам, и тогава вече няма да има на какво да се уповавам, аз ще бъда сломен, изгубен завинаги…
Каква гаранция може да ми даде тя със своя характер? Уви, аз не мога да се похваля с никакви достойнства. В обноските ми няма изящество, моят разговор е тежък и еднообразен. Велики боже! Защо аз съм аз?“
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ДОСАДА
Да се пожертвуваш заради страстите си — иди-дойди; но заради, страстите, които нямаш! О, жалък XIX век!
Отначало госпожа дьо Фервак четеше без удоволствие дългите писма на Жулиен, но постепенно те почнаха все повече да я занимават; ала едно нещо я опечаляваше: „Колко жално, че господин Сорел не е действително свещеник! Тогава би могъл човек да допусне с него известна близост, но с този орден и този почти граждански костюм, излагаш се на жестоки въпроси и какво ще отговориш на тях?“ Тя не довършваше мисълта си: „Ето, някоя злобна приятелка може да си помисли и дори да разправи на всички, че това е мой по-нискостоящ братовчед, роднина по баща, някакъв търговец, награден с орден от националната гвардия.“
Преди да се срещне с Жулиен, най-голямо удоволствие за госпожа дьо Фервак беше да напише думата „маршалка“ до своето име. По-късно пустословието на току-що издигнала се жена, болезнено и обиждащо се от всичко, влезе в борба със зародилото се чувство.
„За мене би било толкова лесно — казваше си маршалката — да го направя пръв викарий в някоя съседна на Париж епархия! Но «господин Сорел» без нищо друго и отгоре на това обикновен секретар на господин дьо Ла Мол — това е ужасно!“
За първи път тази душа, която се опасяваше от всичко, беше досегната от някакъв интерес, който нямаше нищо общо с домогванията й за знатност и високо положение в обществото. Нейният стар портиер забеляза, че когато й донасяше писмо от младия хубавец, който имаше толкова тъжен вид, от лицето на маршалката изчезваше разсеяният и недоволен израз, който тя се постараваше винаги да вземе при приближаването на слугите си.
Това досадно съществуване, проникнато от честолюбивия стремеж да прави впечатление в обществото, без сърцето да изпитва действителна радост от подобен род успехи, беше станало за нея тъй непоносимо, откакто мислеше за Жулиен, че достатъчно беше вечерта да е прекарала един час с този необикновен момък, за да не хока нито веднъж камериерките си през целия следващ ден. Породилото се у нея доверие към него устоя срещу анонимните писма, съчинени с голямо умение. Напразно, малкият Танбо достави на господа дьо Люз, дьо Кроазноа, дьо Кайлюс две-три твърде ловко стъкмени клевети, които тези господа се заловиха с голяма радост да разпространят, без много-много да се питат верни ли са, или не обвиненията. Маршалката, която по своя ум не бе способна да противостои на такива долни похвати, поверяваше своите съмнения на Матилд и Матилд винаги я успокояваше.
Едип ден, след като беше питала три пъти дали няма за нея писма, госпожа дьо Фервак реши внезапно да отговори на Жулиен. Тази победа се дължеше на досадата. На второто писмо маршалката се поколеба — стори й се непристойно да напише собственоръчно един такъв просташки адрес: До господин Сорел, в дома на господин маркиз дьо Ла Мол.
— Вие трябва да ми донесете пликове с вашия адрес — каза тя вечерта на Жулиен извънредно сухо.
„Ето че станах любовник-лакей“ — помисли Жулиен и се поклони, като злорадо подражаваше Арсен, стария лакей на маркиза.
Същата вечер той донесе пликовете и на другия ден, още съвсем рано, получи трето писмо: той прочете пет-шест реда в началото и два-три към края. Писмото съдържаше четири страници, изписани гъсто със ситен почерк.
Малко по малко маршалката доби сладката привичка да пише почти всеки ден. Жулиен й отговаряше, като преписваше точно руските писма и — такова е предимството на надутия стил — госпожа дьо Фервак не се учудваше от това, че отговорите съответствуваха толкова малко на нейните писма.
Колко силно щеше да бъде засегната нейната гордост, ако този нищожен Танбо, който доброволно беше станал шпионин и следеше всяка стъпка на Жулиен, й кажеше, че всички нейни писма лежат неразпечатани и нехайно захвърлени в чекмеджето на Жулиен.
Една заран портиерът му донесе писмо от маршалката в библиотеката; Матилд срещна този човек, видя писмото и адреса с почерка на Жулиен. Тя влезе в библиотеката тъкмо когато портиерът излизаше оттам; писмото лежеше още на края на масата; Жулиен, зает с писане, не беше го турил в чекмеджето си.