— Ето това не мога да понеса — извика Матилд, като грабна писмото. — Вие ме забравяте съвсем, а аз съм ваша съпруга. Вашето поведение е чудовищно, господине!
Но едвам издумала тези думи, гордостта й, сепната от тази страшно непристойна постъпка, я задуши; тя се обля в сълзи и на Жулиен се стори, че тя ей сега ще припадне.
Стреснат, объркан, Жулиен не съвсем ясно виждаше какво възхитително блаженство му носи тази сцена. Той помогна на Матилд да седне; тя почти се отпусна в прегръдките му.
В първия миг, когато откри този порив, той обезумя от радост. В следващия миг си спомни за Коразов: „Само ако кажа една дума, мога да загубя всичко.“
Ръцете му се вкочаниха, толкова мъчително беше усилието, на което го принуждаваше неговата стратегия. „Аз не бива дори да си позволя да притисна до сърцето си тази гъвкава и прекрасна снага. Тя ще ме презре и ще ме натири. Какъв ужасен характер!“
И като проклинаше характера на Матилд, той я обичаше заради него стократно повече; струваше му се, че държи в прегръдките си кралица.
Безстрастната студенина на Жулиен усили мъките на гордостта, които раздираха душата на госпожица дьо Ла Мол. Тя далеч не притежаваше необходимото хладнокръвие, за да подири и прочете в очите му какво чувствува той към нея в тази минута; тя не се решаваше дори да го погледне: страх я беше да не срещне презрение на лицето му.
Седнала върху дивана в библиотеката, неподвижна, извърнала от Жулиен глава на срещуположната страна, тя беше жертва на най-острите мъки, на които гордостта и любовта могат да подложат човешката душа. Как бе изпаднала тя до такава чудовищна постъпка!
„Писано ми е било на мене, нещастницата, да видя, изгубила срам, как отблъскват готовността ми да пристана! И кой я отблъсква? — подсказваше й обезумялата от болка гордост. — Отблъсква я слугата на моя баща.“
— Това няма да понеса — високо каза тя.
И скочила бясно, тя дръпна чекмеджето от масата на Жулиен, намираща се на две крачки от нея. Тя замря, вледенена сякаш от ужас, когато видя там осем или десет неразпечатани писма, досущ прилични на онова, което портиерът току-що бе донесъл. Във всички адреси тя позна повече или по-малко подправения почерк на Жулиен.
— Така, значи — извика тя извън себе си, — не само поддържате добри отношения с нея, но и я презирате още! Вие, някакво нищожество, да презирате госпожа маршалката дьо Фервак! Ах, прости ми, друже мой — сепна се тя, като се хвърли в краката му, — презирай ме, ако искаш, само ме обичай, аз не мога да живея без твоята любов.
И тя падна на пода примряла.
„Ето я горделивката в краката ми!“ — каза си Жулиен.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
ЛОЖА В ОПЕРА „БУФ“
As the blackest sky foretels the heoviest tempest.40
Пред всички тези бурни вълнения Жулиен изпитваше по-скоро почуда, отколкото радост. Нападките на Матилд го убедиха в мъдростта на руската стратегия. „По-малко приказвай, по-малко действувай — ето единствения спасителен изход за мене.“
Той повдигна Матилд и без да промълви дума, я сложи на дивана. Малко по малко сълзите я овладяха.
За да се покаже спокойна, взе в ръцете си писмата на госпожа дьо Фервак и почна да ги разпечатва бавно. Тя цялата трепна, познала почерка на маршалката. Без да чете, обръщаше листовете на писмата; повечето от тях имаха по шест страници.
— Отговорете ми поне — промълви най-сетне Матилд с умолителен глас, но все още не смееше да погледне Жулиен. — Вие добре знаете моята гордост; виновно за това е, признавам, моето обществено положение и дори моят характер; госпожа дьо Фервак, значи, ми е откраднала вашето сърце… Сторила ли е тя за вас всички жертви, към които ме тласна моята съдбоносна любов?
Жулиен отговори с мрачно мълчание. „С какво право — мислеше си той — иска тя от мене нескромност, недостойна за един честен човек?“
Матилд се опита да прочете писмата; но очите й бяха налени със сълзи и тя не можеше да различи нищо.
От цял месец тя страдаше, но тази горда душа не мислеше и да се съзнае в своите чувства. Едничък случаят беше я довел до това избухване. Ревността и любовта бяха сломили у нея в един миг гордостта. Тя лежеше върху дивана, досами Жулиен. Той виждаше нейните коси и нейната алабастрова шия; и в миг забрави всичко, в което се беше врекъл; обгърна с ръка снагата й и я притисна до гърдите си.