Тя обърна бавно към него глава: учуди го безмерната мъка в очите й — не можеше да познае техния обикновен израз.
Жулиен почувствува, че силите му го изоставят, тъй нетърпимо мъчително беше усилието, което си налагаше.
„Скоро в тези очи ще остане само студено презрение — каза си Жулиен, — ако се поддам на щастието да й покажа, че я обичам.“ А в това време тя със задавен глас, като едва смогваше да изговори думите, го уверяваше колко много съжалява за всички постъпки, към които я е тласкала нейната безмерна гордост.
— Но и аз имам гордост — прошепна Жулиен с едва доловим глас и на лицето му се изписа безкрайно телесно изтощение.
Матилд се възви стремглаво към него. Да чуе гласа му — беше такова щастие, за което беше вече почти загубила надежда. Как проклинаше тя сега своето високомерие, как й се искаше да извърши нещо необикновено, невероятно, за да му покаже до каква степен го боготвори и ненавижда себе си.
— Навярно заради тази гордост — продължаваше Жулиен — вие ме удостоихте за миг с вашето внимание; несъмнено заради тази непоклатима твърдост, присъща на един мъж, вие и ме уважавате в тази минута. Аз може би обичам маршалката…
Матилд потрепера; очите й добиха странен израз. Ей сега тя ще чуе своята присъда. Това нейно движение не се изплъзна от Жулиен; той почувствува, че мъжеството му се стопява.
„Ах! — мислеше той, заслушан в празните думи, които мълвеше устата му, като че те бяха някакъв чужд шум. — Ако можех да покрия с целувки тези бледи бузи, но ти да не почувствуваш това!“
— Аз може би обичам маршалката — продължи той… и гласът му все повече и повече отслабваше, — но, разбира се, аз нямам никакви определени доказателства, че тя се интересува от мен…
Матилд го изгледа; той издържа този поглед, понесе надяваше, че лицето му не го е издало. Чувствуваше как любовта му прониква до най-потайните гънки на сърцето му. Никога той не беше я боготворил така; в този миг беше почти толкова обезумял, колкото и Матилд. Ако тя намереше у себе си малко хладнокръвие и твърдост, за да обмисля своето държание, той би паднал в краката й и би проклел цялата тази празна комедия. Но събрал последните си сили, той продължи да говори. „Ах, Коразов — мислено се провикна, — защо не сте тук! Колко нужно ми е да чуя една дума, за да зная как да постъпвам!“ А през това време гласът му казваше:
— Но и да нямам друго чувство, признателността стига, за да ме привърже към маршалката; тя бе снизходителна към мене, утеши ме, когато ме презираха… Аз имам основание да не вярвам безгранично на някои прояви на чувство, които несъмнено ме ласкаят много, но вероятно са и твърде малотрайни.
— Ах, велики боже! — възкликна Матилд.
— Добре тогава, каква гаранция ще ми дадете вие? — подзе Жулиен настойчиво и твърдо, отхвърлил сякаш за миг цялата си дипломатическа предпазливост. — Каква гаранция може да има, кой бог може да ми поръчителствува, че разположението ви, което сега сте готова да ми върнете, ще продължи повече от два дни?
— Моята безпределна любов и моята безпределна мъка, ако вие не ме обичате вече — каза му тя, като хвана ръцете му и се възви към него.
От това стремително движение наметката й се посвлече: Жулиен видя нейните чаровни рамене. Нейните излеко разчорлени коси възкресиха у него един сладостен спомен…
Той бе готов да отстъпи. „Една непредпазлива дума — каза си той — и за мене пак ще започне този дълъг низ от дни, изпълнени с отчаяние. Госпожа дьо Ренал намираше основание да постъпва така, както диктуваше сърцето й: тази великолепна девойка дава воля на сърцето си само след като си докаже с разумни доводи, че трябва да му даде воля.“
Тази истина го озари в един миг и в същия миг се възвърна мъжеството му.
Той освободи ръцете си, които Матилд стискаше в своите, и с подчертана почтителност се поотмести. За това му бе потребна цялата твърдост, на която е способен човек. След това той се залови да събира всички писма на госпожа дьо Фервак, пръснати върху дивана, и с преувеличена учтивост, толкова жестока в тази минута, додаде:
— Госпожица дьо Ла Мол, надявам се, ще ми позволи да помисля върху всичко това.
Той се отдалечи бързо и излезе от библиотеката: тя чуваше как той затваря една след друга всички врати след себе си.
„Чудовището не се разчувствува дори — помисли тя. — Но какво казвам — чудовище! Той е мъдър, предпазлив, добър; а аз съм виновна повече, отколкото човек може да си представи.“
Това настроение не я остави цял ден. Матилд се чувствуваше почти щастлива, защото беше цялата погълната от любовта; можеше да се помисли, че никога тази душа не е познавала страданията на гордостта, и то каква гордост!