Той разтвори трескаво „Спомените, диктувани на Света Елена“ от Наполеон и цели два часа се силеше да ги чете; четяха само очите му, но, все едно, той се насилваше. А през време на това странно четене главата и сърцето му, въззети на шеметна височина, дето витае всичко велико, работеха сами, без той да съзнава. „Това сърце съвсем не е сърцето на госпожа дьо Ренал“ — размишляваше той, но не отиваше по-нататък.
„Да я държа в страх! — изведнъж се провикна той, като запокити далеч книгата. — Врагът ще ми се подчинява дотогава, докато му вдъхвам страх, ето тогава той няма да смее да ме презира.“
Той се разхождаше из малката си стая, обезумял от радост. Откровено казано, неговото щастие произтичаше повече от гордост, отколкото от обич.
„Да я държа в страх! — повтаряше си той гордо и имаше право да се гордее. — Дори и в най-щастливите си минути госпожа дьо Ренал се измъчваше винаги от съмнение обичам ли я аз толкова, колкото тя мене. А това тук е истински демон, който сега съм покорил, а, значи, трябва и занапред да покорявам.“
Той знаеше прекрасно, че на другия ден, още в осем часа заранта, Матилд ще бъде в библиотеката, и се яви там едва в девет часа, изгаряйки от любов, но подчинил сърцето си на разума. Нито минута не преставаше да си повтаря: „Трябва да поддържам винаги у нея дълбоко съмнение: обича ли ме той? Нейното блестящо положение, ласкателствата, с които я ограждат отвсякъде, я карат твърде скоро да се успокоява.“
Той я завари бледа, спокойна, седнала върху дивана, но явно неспособна да помръдне. Тя му протегна ръка:
— Друже, аз те обидих, вярно е; но можеш ли да ми се сърдит?…
Жулиен не очакваше такъв прост тон. Той насмалко не се издаде.
— Вие искате от мене гаранции, приятелю мой — добави тя, като помълча, с надежда, че той ще наруши мълчанието, — вие сте прав. Отвлечете ме, да заминем за Лондон… Това ще ме погуби завинаги, ще ме опозори… — Тя се осмели да си дръпне ръката от ръцете на Жулиен, за да закрие очите си. Всички чувства на свян и женско целомъдрие отново завладяха тази душа… — Ето, опозорете ме — каза тя най-сетне с въздишка, — това е гаранция.
„Вчера аз бях щастлив, защото имах мъжеството да бъда суров със себе си“ — помисли Жулиен. След като помълча малко, той овладя сърцето си дотолкова, че можа да каже с леден глас:
— Веднъж потеглили за Лондон, веднъж опозорена, да си послужа с вашите изрази, кой ще ми гарантира, че вие ще ме обичате, че моето присъствие в пощенската кола няма да ви стане омразно? Аз не съм чудовище; ако ви погубя в общественото мнение, за мене това ще бъде само едно ново нещастие. Пречка не е вашето положение в обществото, а вашият характер. Може ли да гарантирате сами пред себе си, че ще ме обичате една седмица?
(„Ах, ако тя ме обича една седмица, една седмица само — шепнеше си Жулиен, — аз ще умра от щастие. Какво ме е грижа за бъдещето, какво ме е грижа за живота! И това божествено щастие може да почне още тази минута, стига да поискам, това зависи само от мен!“)
Матилд видя, че той се замисли.
— Значи, аз съм съвсем недостойна за вас — каза тя, като го хвана за ръката.
Жулиен я прегърна, но в същия миг желязната ръка на дълга сграбчи сърцето му. „Ако тя види колко я обичам, ще я загубя.“ И преди да се откопчи от прегръдките й, той се постара да си придаде достойнството, подобаващо на един мъж.
Този ден и следващите той умело криеше безмерната си радост; имаше минути, когато дори си отказваше блаженството да я стисне в своите прегръдки.
Но имате и минути, когато, полудял от щастие, забравяше всички доводи на благоразумието.
По-рано той обичаше да се вмъква в гъсталака от орлови нокти, зад който криеха стълбата в градината, и оттам гледаше решетчестия капак от прозореца на Матилд и оплакваше нейното непостоянство. Наблизо се извисяваше един грамаден дъб и дънерът му скриваше Жулиен от любопитни погледи.
Веднъж, минавайки с Матилд край това място, той си спомни тъй живо тогавашните си страдания, че не можа да понесе контраста между някогашното отчаяние и сегашното блаженство; сълзи задръстиха очите му и като поднесе до устните ръката на възлюблената си, той й каза:
— Тук аз живях в мисли за вас; оттук гледах този прозоречен капак, с часове чаках онази честита минута, когато ще видя как тази ръка го разтваря…
И тук той изгуби всяка власт над себе си. С истински багри, които не се измислят, той описа колко голямо е било тогава отчаянието му. Неговите задавени възклици свидетелствуваха за сегашното му щастие, което беше турило край на жестокото мъчение…