„Какво правя, велики боже! — каза си Жулиен, опомнил се отведнъж. — Аз се погубвам.“
Изведнъж го овладя тревога, стори му се, че вижда в очите на госпожица дьо Ла Мол по-малко обич от преди. Това бе самоизмама; но лицето на Жулиен се промени внезапно, покри се с мъртвешка бледност. Очите му в миг помръкнаха и надменният, нелишен от злоба израз смени израза на пламенна и всеотдална любов.
— Какво ви е, друже мой? — каза му Матилд гальовно и неспокойно.
— Аз лъжа — отвърна Жулиен ядовито — и лъжа вас. Натяквам си за това и вижда Бог, аз ви уважавам достатъчно, за да ме ви лъжа. Вие ме обичате, вие ми сте предана и не е нужно да измислям разни фрази, за да ви се понравя.
— Велики боже, мигар фрази е било всичко, което ми говорите с такова очарование от две минути насам?
— И аз страшно се осъждам за това, скъпа ми приятелко. Аз ги съчиних някога за една жена, която ме обичаше и ме отегчаваше… Това е недостатък на моя характер, аз сам се виня пред вас, простете ми.
Горчиви сълзи течаха по бузите на Матилд.
— Засегне ли ме някоя подробност, аз неволно се унасям в блянове — продължаваше Жулиен — и моята отвратителна памет, която сега проклинам, ме увлича нанякъде и аз й се поддавам.
— Да не съм сторила, без да ща, нещо, което не ви харесва? — запита Матилд с трогателно простодушие.
— Един ден, спомням си, разхождайки се край тези орлови нокти, вие откъснахте едно цвете, господин дьо Люз го взе от вас и вие му го оставихте. Аз бях на две крачки от вас.
— Господин дьо Люз? Не може да бъде — възрази Матилд с присъщото й високомерие, — аз не постъпвам така.
— Уверявам ви — настойчиво отвърна Жулиен.
— Тогава е вярно, мили мой — каза Матилд, навела тъжно очи.
Тя положително знаеше, че от много месеци не беше позволявала на господин дьо Люз подобно нещо.
Жулиен я погледна с неизразима нежност. „Не — каза си той, — тя ме обича не по-малко от преди.“
Вечерта тя го укори на смях за увлечението му към госпожа дьо Фервак:
— Еснаф да се влюби в една новоизлюпена аристократка! Това са единственият вид сърца, които моят Жулиен не може да подлуди. Тя направи от вас истински денди — говореше тя, като си играеше с кичурите от косите му.
През времето, в което мислеше, че Матилд го презира, Жулиен беше станал един от най-изисканите парижки франтове. Но той имаше пред хората от този род едно предимство: веднъж докарал се, не мислеше вече за тоалета си.
Едно нещо дразнеше Матилд: Жулиен продължаваше да преписва руските писма и да ги изпраща на маршалката.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ТИГЪР
Уви, защо това, а не друго?
Един английски пътешественик разправя за дружбата си с един тигър; той го възпитавал и го милвал, но държал винаги на масата си един зареден пистолет.
Жулиен се отдаваше на безмерното си щастие само в минутите, когато Матилд не можеше да прочете това щастие в очите му. Той се придържаше строго към правилото, което си бе предписал, да й казва сегиз-тогиз по някоя сурова дума.
Когато красотата на Матилд, която той наблюдаваше с почуда, и нейната безкрайна преданост го довеждаха дотам, че насмалко не изгубваше власт над себе си, той намираше мъжество у себе си да я остави веднага.
За първи път Матилд обичаше.
Животът, който винаги беше се влачил за нея като костенурка, сега хвърчеше.
Но тъй като гордостта й трябваше все пак да намери някакъв изход, тя искаше да се излага дръзко на всички опасности, на които можеше да я подхвърли нейната любов. Сега благоразумие проявяваше Жулиен; и тя не отстъпваше на волята му само тогава, когато станеше дума за опасност; ала покорна и почти смирена с него, тя стана още по-надменна с всички, които от къщи се приближеха до нея, роднини или слуги.
Вечер в гостната, сред шестдесет души гости, тя викаше Жулиен при себе си и разговаряше дълго с него насаме.
Когато веднъж нищожният Танбо се намести до тях, тя го помоли да й намери в библиотеката оня том на Смолет, дето се говори за революцията от 1688 година; н тъй като той се колебаеше, тя добави: „И няма защо да бързате“ с такава оскърбителна надменност, че думите и паднаха като балсам на Жулиеновата душа.
— Забелязахте ли погледа на този малък урод? — запита я той.
— Чичо му слугува десет-дванадесет години в тази гостна, инак бих го изпъдила начаса.
Спрямо господа дьо Кроазноа, дьо Люз и останалите тя се държеше външно напълно вежливо, а всъщност не по-малко предизвикателно. Матилд се разкайваше силно за всичките тия изповеди, които беше направила някога на Жулиен, още повече, че нямаше сега смелост да му признае, че е преувеличавала почти съвсем невинните прояви на внимание, на които са били предмет тези господа.