Въпреки най-добрите намерения нейната женска гордост не й позволяваше да каже на Жулиен: „Само защото говорех с вас, правеше ми удоволствие да разказвам как веднъж не съм се осмелила веднага да отдръпна ръката си, когато господин дьо Кроазноа, сложил своята върху мраморната маса до моята, излеко я бе докоснал.“
Сега, щом някой от тези господа поговореше с нея няколко мига, тя тутакси намираше да попита за нещо Жулиен и това бе предлог да го задържи при себе си.
Тя се почувствува бременна и с радост съобщи това на Жулиен.
— Сега съмнявате ли се в мен? Не е ли това гаранция? Аз съм ваша жена навеки.
Това известие потресе дълбоко Жулиен. Той бе готов да забрави ръководното начало на поведението си. „Как да бъда преднамерено студен и оскърбителен спрямо това клето момиче, което се погубва заради мен?“ Видеше ли, че тя има малко болнав вид, дори в дните, когато благоразумието издигаше своя страшен глас, той не намираше вече твърдост в себе си да й каже някаква жестока дума, която бе необходима, той знаеше това от опит, за да бъде трайна тяхната любов.
— Мисля да пиша на баща си — каза му един ден Матилд. — За мене той е повече от баща — един приятел — и понеже е такъв, аз смятам недостойно за вас и за мене да го мамим повече ни минута.
— Велики боже! Какво искате да правите? — запита Жулиен ужасен.
— Да изпълня своя дълг — отговори тя със светнали от радост очи.
Тя се оказа по-великодушна от своя възлюбен.
— Но той ще ме изпъди позорно!
— Това е негово право, трябва да се преклоним! Аз ще ви хвана под ръка и ние ще излезем заедно през главната врата посред бял ден.
Смаян, Жулиен я помоли да почака една седмица.
— Не мога — отвърна тя, — честта го изисква, аз разбрах, че това е мой дълг, трябва да го изпълня, и то час по-скоро.
— Тогава аз ви заповядвам да почакате — каза най-сетне Жулиен. — Вашата чест е защитена, аз съм ваш съпруг. Тази решителна стъпка ще промени положението и на двама ни. И аз също имам право. Днес сме вторник; идния вторник е приемният ден на дук дьо Рец; вечерта, когато се върне господин дьо Ла Мол, портиерът ще му предаде съдбоносното писмо… Той, сигурен съм, само за това мисли — как да ви направи дукеса: съдете каква ще бъде неговата мъка!
— Искате да кажете: какво ще бъде неговото отмъщение?
— Аз мога да съжалявам моя благодетел, да скърбя, задето съм му напакостил; но не се боя и няма да се боя никога от никого.
Матилд се подчини. Откакто беше съобщила на Жулиен за своето ново положение, за пръв път той й говореше с такъв повелителен тон; никога не беше я обичал толкова много. Всичко нежно в душата му с радост вземаше като предлог сегашното състояние на Матилд, за да се откаже да говори с нея сурово. Признанието, което тя искаше да направи на господин дьо Ла Мол, го развълнува дълбоко. Ще трябва ли да се раздели с Матилд? И колкото и да скърбеше, когато го видеше да замине, щеше ли да си спомня тя за него месец след заминаването му?
Не по-малко го плашеха и справедливите укори, които маркизът можеше да му отправи.
Вечерта той призна на Матилд тази втора причина за своето огорчение, а после, увлечен от своята любов, изповяда и първата.
Тя побледня.
— Наистина ли — каза му тя — шестмесечната раздяла ще бъде за вас нещастие?
— Огромно, единственото на света, за което не мога да помисля без ужас.
Матилд беше безкрайно щастлива. Жулиен извънредно старателно беше следвал своята роля и беше успял да й внуши, че от двамата тя обича по-силно.
Настъпи съдбоносният вторник. В полунощ, когато се върна в къщи, маркизът намери писмо, на което бе надписано, че трябва да го отвори само той, и то когато е сам.
„Татко,
Всички обществени връзки са скъсани между нас, остават само тези, които ни свързват кръвно. След моя мъж вие сте и ще бъдете винаги най-скъпото ми същество. Очите ми се изпълват със сълзи, аз мисля за мъката, която ви причинявам, но за да не стане моят срам общо достояние, за да ви дам време да обмислите и да действувате, аз не можех да бавя по-дълго това признание, което ви дължа. Ако вашата привързаност, която е, знам, безкрайна към мене, ви позволи да ми отделите малка издръжка, аз ще ида да живея, където пожелаете, например в Швейцария, заедно с моя мъж. Името му е толкова неизвестно, че никой няма да познае дъщеря ви под името на госпожа Сорел, снаха на вериерски дърводелец. Ето това е името, което ми е толкова трудно да напиша. Аз се страхувам да не се излее върху Жулиен вашият гняв, колкото и справедлив да е наглед. Аз няма да бъда дукеса, татко; но аз знаех това още когато го обикнах; защото аз го обикнах първа, аз го съблазних. Аз съм наследила от вас такава възвишена душа, че не мога да спра вниманието си на това, което е или ми се струва просташко. Напразно в желанието си да ви угодя аз мислех за господин дьо Кроазноа. Защо турихте вие пред очите ми истински достойния човек? Вие сам ми казахте, когато се върнахме от Иер: «Този младеж Сорел е единственото същество, с което не се отегчавам.» Клетото момче, ако можете да повярвате, скърби също като мен за мъката, която ще ви донесе това писмо. Аз не мога да предотвратя вашия бащински гняв; но не ме лишавайте от вашата дружба.