Жулиен се отнасяше към мене с уважение. Ако разговаряше с мен понякога, то беше само от дълбока признателност към вас: защото присъщата на характера му гордост го кара да се държи само официално с тези, които стоят над него. Той има остро и вродено чувство за различията в общественото положение. И аз — признавам това със срам пред вас, моя най-добър приятел, и никога никой друг не ще чуе от мен подобно признание, — аз сама един ден в градината го стиснах за лакътя.
Защо след двадесет и четири часа вие ще се гневите още на него? Моята грешка е непоправима. Ако поискате това, той чрез мене ще ви поднесе уверенията си за своето дълбоко уважение и своята безпределна скръб, че ви е огорчил. Вие няма да го видите вече; но аз ще го последвам, където той поиска. Това е негово право, това е мой дълг, той е баща на детето ми. Ако с вашата доброта вие пожелаете да ни дадете шест хиляди франка за живеене, аз ще ги приема с благодарност: в противен случай Жулиен ще разчита да се установи в Безансон, дето ще започне да преподава пак латински и литература. От каквото и ниско стъпало да тръгне, аз съм уверена, че той ще се издигне. С него аз не се боя от неизвестността. Ако стане революция, уверена съм, че той ще играе първа роля. Бихте ли могли да кажете нещо подобно за когото и да е от онези, които са поискали ръката ми? Те имат богати земи! Но това единствено обстоятелство не може да ме накара да се възхищавам от тях. Моят Жулиен би достигнал до високо положение, дори при днешния режим, стига да имаше милион и покровителството на баща ми…“
Матилд знаеше, че маркизът е избухлив човек, на когото гневът минава бързо, и затова беше изписала осем страници.
„Какво да правя? — питаше се Жулиен през това време, докато господин дьо Ла Мол четеше писмото. — Къде е, първо, моят дълг, второ, моята изгода? Онова, което му дължа, е неизмеримо: без него аз щях да бъда някакъв жалък мошеник и недостатъчно мошеник, за да не си навлека омразата и гоненията на другите. Той ме направи светски човек. Моите неизбежни мошеничества ще бъдат занапред, първо, по-редки, второ, не тъй гнусни. А това е повече, отколкото ако ми беше дал милион. Аз му дължа и този орден, и моите мними дипломатически заслуги, които ме издигат над мене подобните.
Ако той държи перо в ръка и възнамерява да ми предпише как да се държа, какво би написал?…“
Жулиен бе прекъснат ненадейно от стария камердинер на господин дьо Ла Мол:
— Маркизът ви вика веднага, все едно облечен или необлечен.
И като съпровождаше Жулиен, слугата добави шепнешком.
— Той не е на себе си, пазете се.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
АДЪТ НА БЕЗСИЛИЕТО
Когато е изсичал този диамант, несръчният майстор му е отнел няколко от най-ярките искри. В Средновековието — какво казвам, при Ришельо още французинът е имал сили да желае.
Жулиен свари маркиза побеснял: за първи път в живота си може би този велможа се държеше непристойно; той обсипа Жулиен с всички ругатни, които му дойдоха на езика. Нашият герой се смая, докачи се, но признателността му остана непокътната. „Колко хубави планове, отдавна лелеяни в душата, вижда клетият човек да рухват в един миг! Но аз трябва да му отговоря нещо, мълчанието ми само ще засили гнева му.“ Отговорът му хрумна от ролята на Тартюф:
— Аз не съм ангел… Аз ви служих вярно, вие щедро ме възнаграждавахте… Бях признателен, но аз съм на двадесет и две години… В този дом мислите ми разбирахте само вие и това мило същество…
— Изверг! — изкрещя маркизът. — Мило, мило! В деня, когато намерихте, че е мила, трябваше да бягате.
— Аз се опитах; тогава ви молих да замина за Лангедок.
Маркизът сновеше с ярост из стаята и най-сетне, уморен, смазан от скръбта, се тръшна на едно кресло; Жулиен чу как пошепна на себе си:
— А той съвсем не е зъл човек.
— Не; не съм мислил зло за вас — провикна се Жулиен и падна на колене пред него. Но тозчас го досрамя страшно много от тази постъпка и мигом се изправи.