Маркизът беше действително като замаян. Като видя Жулиен на колене, той отново почна да го обсипва с безжалостни ругатни, достойни за файтонджия. Негли новотата на псувните го развличаше.
— Как! Дъщеря ми да се нарича госпожа Сорел! Как! Дъщеря ми няма да бъде дукеса!
Всеки път, когато възникваха ясно в съзнанието му тези две мисли, господин дьо Ла Мол се сгърчваше от болка и преставаше да се владее. Жулиен се уплаши да не го бият.
В минутите на просветление маркизът като че започваше да свиква с постигналото го нещастие и отправяше на Жулиен доста разумни укори.
— Трябваше да избягате, господине — казваше му той. — Ваш дълг е било да бягате… Вие сте най-последният негодник…
Жулиен се приближи до масата и написа:
„Отдавна животът ми е станал непоносим, аз му турям край. Моля господин маркиза да приеме заедно с моята безгранична признателност извиненията ми за безпокойството, което моята смърт в неговия дом може да му причини.“
— Нека господин маркизът благоволи да хвърли поглед върху това листче… Убийте ме — каза Жулиен — или заповядайте на вашия камердинер да ме убие. Сега е един часът през нощта, аз ще ида да се разхождам в градината до стената в дъното.
— Идете по дяволите — извика маркизът подире му.
„Разбирам — помисли Жулиен. — Той не би имал нищо против, ако спестя на камердинера му труда да свърши с мене… Нека ме убие, чудесно, това е удовлетворение, което му предлагам… Но аз, дявол да го вземе, обичам живота… Аз трябва да живея за моя син.“
Тази мисъл, която за пръв път предстана пред въображението му, го погълна изцяло, след като се поразходи няколко минути, обзет от чувството за опасността.
Тази толкова нова за него грижа го направи предпазлив. „Трябва да се посъветвам с някого как да се държа с този необуздан човек… Той е изгубил всякакъв разум, способен е на всичко. Фуке е твърде далеч, пък и не би разбрал какво става в сърцето на такъв човек като маркиза.
Граф Алтамира… Сигурен ли съм, че ще мълчи до гроб? Не бива моят опит да се посъветвам с някого да доведе до последици и да усложни положението ми. Уви, не ми остава никой освен мрачния абат Пирар… с неговия ум, скован от янсенистките възгледи… Някакъв си нехранимайко йезуит познава по-добре света и би ми бил полезен… Господин Пирар е способен да ме набие, щом му обадя само за моето престъпление.“
Духът на Тартюф дойде на помощ на Жулиен: „Хубаво, ще ида да му се изповядам.“ На това решение той се спря най-сетне, след като се разхожда цели два часа в градината. Той вече не мислеше, че ще го настигне куршум изневиделица; сънят го обори.
На другия ден още заранта Жулиен чукаше на вратата на суровия янсенист, няколко левги далеч от Париж. За свое голямо учудване той откри, че абатът съвсем не е изненадан от неговата изповед.
„Аз трябва може би да обвиня себе си“ — казваше си абатът не толкова ядосан, колкото угрижен.
— Аз почти се досещах за тази любов. Но дружеските ми чувства към вас, нещастни момко, не ми дадоха да предупредя бащата…
— Какво ще направи той? — запита го живо Жулиен.
(Той обичаше в тази минута абата и една свада с него щеше да му бъде извънредно мъчителна.)
— Аз виждам три възможности — продължи Жулиен. — Първо, господин дьо Ла Мол може да заповяда да ме очистят — и той разказа за писмото, оставено на маркиза, в което споменаваше за самоубийство; — второ, може да предостави тази работа на граф Норбер, който ще ме повика на дуел.
— И вие ще приемете? — попита побеснял абатът, като скочи.
— Вие не ме оставяте да довърша. Разбира се, аз никога не бих стрелял срещу сина на моя благодетел.
Трето, той може да ме отдалечи. Ако ми каже: „Идете в Единбург, в Ню Йорк“, аз ще се подчиня. Тогава могат да скрият положението на госпожица дьо Ла Мол; но аз няма да допусна да затрият сина ми.
— Това ще г, не се съмнявайте, първото нещо, което ще си помисли този покварен човек…
В Париж Матилд лудееше от отчаяние. Тя беше се видяла с баща си към седем часа. Той беше й показал писмото на Жулиен и тя трепереше от страх да не би Жулиен да реши, че е благородно за него да тури край на живота си. „И без мое позволение?“ — казваше си тя с болка от гняв.
— Ако той е умрял, ще умра и аз — каза тя на баща си. — Вие ще бъдете виновен за смъртта му… Вие може би ще се радвате на това… Но кълна се в паметта му, аз най-напред ще облека жалейка и ще обявя пред цял свят, че съм вдовицата Сорел, и ще разпратя покани от мое име за погребението, да знаете това… Аз няма да проявя, ще видите, нито малодушие, нито страх.
Нейната любов стигаше до лудост. Сега вече сам господин дьо Ла Мол се обърка.