Той започна да гледа на събитията малко по-трезво. На обеда Матилд не се яви никак. Грамадна тежест падна от сърцето на маркиза, особено бе поласкан той, когато разбра, че тя не е казала нищо на майка си.
Жулиен едва скочи от коня. Матилд прати да го повикат и се хвърли в прегръдките му, кажи-речи, пред очите на своята камериерка. Жулиен не й бе много благодарен за този порив; от дългото си съвещание с абат Пирар той се настрои дипломатично и пресметливо. Пресмятането на възможностите беше охладило въображението му. Матилд със сълзи на очи му съобщи, че е прочела писмото, дето той говори за самоубийство.
— Баща ми може да промени решението си: моля ви, заминете веднага за Вилкие. Възседнете отново коня си, излезте от дома, докато нашите не са станали от трапезата.
И тъй като Жулиен не преставаше да я гледа зачуден и студен, тя избухна в плач.
— Остави ме да водя нашите работи — извика тя в самозабрава, като го стисна в прегръдките си. — Ти знаеш прекрасно, че аз не по своя воля се разделям с тебе. Пиши ми на името на моята камериерка, само адресът да е надписан с чужда ръка, а аз ще ти пиша цели томове. Сбогом! Бягай!
Тази последна дума докачи Жулиен, при все това той се подчини. „Неизбежно тъй се случва — размишляваше той, — че дори и в най-добрите минути тия хора съумяват да ме обидят с нещо.“
Матилд отхвърли твърдо всички благоразумни планове на баща си. Тя не поиска никога да встъпи в споразумение освен на следните условия: тя ще бъде госпожа Сорел и ще живее скромно с мъжа си в Швейцария или при баща си в Париж. Тя не искаше и да чуе за тайно раждане.
— Тъкмо тогава ще започнат да ме клеветят и позорят. Два месеца след женитбата си аз и мъжът ми ще заминем на пътешествие и тогава ще ни бъде лесно да представим, че моят син се е родил в подходящото време.
Посрещнато отначало с припадъци на гняв, това упорство накрай накара маркиза да се поколебае. Веднъж той се разнежи.
— Вземи! — каза той на дъщеря си. — Ето ти едно дарение от десет хиляди франка рента, изпрати го на твоя Жулиен и нека той бързо вземе мерки да не мога да си го прибера назад.
Само за да послуша Матилд, чиято страст да командува познаваше, Жулиен измина излишни четиридесет левги: той беше във Вилкие, дето уреждаше сметките на чифликчиите-наематели; благодеянието на маркиза му даде повод да се върне. Той поиска убежище от абат Пирар, който през време на неговото отсъствие беше станал Най-полезният съюзник на Матилд. Колчем маркизът се посъветваше с него, той му доказваше, че друг изход освен законен брак би бил грях пред бога.
— И за добра чест — добавяше абатът — мирската мъдрост е тук съгласна с религията. Можем ли да разчитаме, че госпожица дьо Ла Мол със своя необуздан характер ще пази и една минута в тайна онова, което сама не иска да крие? Ако не се съгласите сватбата да стане открито, обществото ще се занимава много по-дълго с този странен неравен брак. Трябва да се обяви всичко отведнъж, за да няма действително, нито да остане сянка от тайна.
— Вярно е — каза замислен маркизът. — При нашия живот разговорите за тази женитба след три дни ще се превърнат в празен брътвеж на хора, които нямат какво друго да мислят. Трябва да се възползуваме от някоя голяма мярка на правителството срещу якобинците, за да минем незабелязано.
Двама-трима приятели на господин дьо Ла Мол мислеха също като абат Пирар. Според тях голяма пречка беше, решителният характер на Матилд. Но след всички тези прекрасни разсъждения маркизът в душата си не можеше да свикне никак с мисълта, че трябва да се прости с надеждата да получи столче при двора за дъщеря си.
Неговата памет и неговото въображение бяха изпълнени с всевъзможни лукавства и подправки, възможни още в младините му. Да отстъпи пред необходимостта, да се бои от закона, му се струваше нелепо и унизително за човек с неговото положение. Той се разплащаше сега скъпо за всички омайни блянове за бъдещето на любимата си дъщеря, които хранеше от десет години.
„Кой е могъл да предвиди? — казваше си той. — Девойка с толкова надменен характер, с такъв издигнат ум, по-горда от мене с името, което носи, чиято ръка са ми искали отнапред всички именити хора във Франция.
Трябва да се откажа от всяко благоразумие. Този век обърка всичко! Ние вървим към хаос.“
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЧОВЕК С УМ
Префектът, яздейки на своя кон, разсъждаваше сам със себе си: „Защо да не стана министър, председател на съвета, дук? Ето как ще водя войната… По този начин аз ще хвърля в окови всички любители на преобразования.“