Никакъв довод не е в състояние да разруши властта на десет години сладостни блянове. Маркизът не намираше за разумно да се сърди, не можеше да се реши и да прости. „Ех, да можеше този Жулиен да загине случайно“ — казваше си той понякога… Така неговото съкрушено въображение се опитваше да се утеши с най-безсмислени мечти. Те сковаваха влиянието на мъдрите Пирарови доводи. Мина месец, без преговорите да се придвижат нито крачка напред.
В това семейно дело, също както и в политическите дела, на маркиза дохождаха блестящи хрумвания, от които се въодушевяваше за три дни. И тогава всеки друг план за действие му се струваше лош, защото изхождаше от здрави разсъждения; а разсъжденията добиваха сила за него само доколкото подкрепяха любимия му план. В продължение на три дни той работеше с пламенността и въодушевлението на поет, докато доведе нещата до някое положение; на следния ден не мислеше вече за това.
Отначало Жулиен се отчая от мудността на маркиза; но след няколко седмици започна да разбира, че господин дьо Ла Мол нямаше в това дело никакъв определен план.
Госпожа дьо Ла Мол и всички в къщи мислеха, че Жулиен пътува из провинцията във връзка с управлението на земите; той беше се укрил в дома на абат Пирар и виждаше Матилд почти всеки ден; тя всяка сутрин прекарваше по един час с баща си, но понякога те по цели седмици не проронваха дума за делото, от което бяха погълнати всичките им мисли.
— Не искам да знам къде е този човек — каза й един ден маркизът. — Изпратете му това писмо.
Матилд прочете:
„Земите на Лангедок донасят двадесет хиляди и шестстотин франка приход. Давам десет хиляди и шестстотин франка на дъщеря си и десет хиляди франка на господин Сорел. Давам, разбира се, също и земите. Кажете на нотариуса да състави два отделни акта за дарение и да ми ги донесе утре; след това всички отношения се прекъсват помежду ни. Ах, господине, трябваше ли да очаквам от вас всичко това?
Маркиз дьо Ла Мол“
— Благодаря ви от сърце — весело каза Матилд. — Ние ще се настаним в замъка д’Егион, между Ажан и Марманд. Разправят, че този край бил хубав като Италия.
Това дарение учуди извънредно много Жулиен. Той не беше вече оня суров, студен човек, който ние познаваме. Съдбата на сина му поглъщаше отнапред всичките му мисли. Това неочаквано и доста значително за такъв беден човек състояние го направи честолюбец. Сега той и жена му имаха тридесет и шест хиляди франка рента. Що се отнася до Матилд, всичките й чувства бяха погълнати от нейното обожание към мъжа й, както тя сега наричаше от гордост винаги Жулиен. Нейното дълбоко, единствено въжделение беше да получи признание за своя брак. Тя непрекъснато превъзнасяше високото благоразумие, което беше проявила, като беше свързала съдбата си със съдбата на такъв бележит мъж. Личното достойнство беше сега любимият й довод.
Почти постоянната раздяла, многобройните дела, малкото време, което имаха да си поприказват за своята любов, спомагаха до немай-къде за плодотворното въздействие на мъдрата политика, изнамерена едно време от Жулиен.
Накрай Матилд се възмути, че вижда тъй рядко човека, когото истински беше обикнала.
В минута на такова възмущение тя писа на баща си и започна писмото си, както Отело:
„Че предпочетох Жулиен пред удоволствията, които обществото предлагаше на дъщерята на господин маркиз дьо Ла Мол, моят избор доказа предостатъчно. Всички тези радости на самолюбие и дребнаво пустославие не съществуват за мене. Ето скоро шест седмици, откак живея разделена от моя мъж. Това е достатъчно, за да ви засвидетелствувам моето уважение. Идната седмица преди четвъртък аз ще напусна бащиния си дом. Вашите благодеяния ни обогатиха. Моята тайна не знае никой освен почтения абат Пирар. Аз ще ида при него; той ще ни венчае, а един час след сватбата ние ще се отправим на път за Лангедок и няма да се явим в Париж преди вашето разрешение. Но за едно нещо ме боли сърцето — че всичко това ще даде повод за парливи клюки по мой и по ваш адрес. Остротите на разни глупци няма ли да накарат нашия доблестен Норбер да потърси свада с Жулиен? А при такива обстоятелства — аз добре го познавам — ще бъда безсилна да му повлияя. Ние ще имаме пред себе си душата на разбунтуван плебей. Умолявам ви на колене, о татко мой, елате на моята венчавка в черквата на господин Пирар идния четвъртък. Това ще притъпи жилото на злословието, а животът на вашия единствен син, животът на моя мъж ще бъде вън от опасност“ и т.н., и т.н.
Това писмо хвърли душата на маркиза в необикновена тревога. И тъй, значи, потребно беше в края на краищата да вземе някакво решение.