Всичките му малки навици, всичките му обичайни приятелски връзки бяха изгубили своето влияние над него.
В тези изключителни обстоятелства у него отново властно заговориха всички дълбоки черти на характера му, отпечатани от преживелиците му на младини. Несгодите на емиграцията бяха направили от него човек с въображение. След като беше в продължение на две години собственик на огромно състояние и беше се радвал на всички отличия при двора, 1790 година го запокити в чудовищната сиромашия на емиграцията. Това сурово училище преобрази душата на двадесет и две годишния момък. Всъщност той по-скоро живееше като на лагер сред всичките си сегашни богатства, отколкото да е техен роб. Но същото това въображение, което беше опазило душата му от гангрената на златото, беше го направило плячка на лудата страст да получи за дъщеря си гръмка титла.
През изтеклите шест седмици маркизът, тласкан понякога от някаква прищявка, искаше да обогати Жулиен; бедността му се струваше отвратителна, позорна за него, господин дьо Ла Мол, немислима за съпруга на дъщеря му; и той пилееше парите. На другия ден въображението му поемаше друга посока и тогава му се струваше, че Жулиен ще разбере немия език на тази щедрост, ще промени името си, ще се укрие в Америка, отдето ще пише на Матилд, че е мъртъв за нея. Господин дьо Ла Мол си представяше това писмо вече написано и следеше какво въздействие има то върху дъщеря му…
В деня, когато действителното писмо на Матилд го изтръгна от неговите младежки блянове, той, след като беше мислил дълго как да убие Жулиен или да го принуди да изчезне, изведнъж замечта да му създаде блестящо състояние. Той ще му даде името на едно от своите имения; а защо да не му прехвърли и своята титла? Неговият тъст Шопският дук на няколко пъти, след като единственият му син бе убит в Испания, беше му заговорвал за желанието си да предаде своята титла на Норбер…
„Не могат да се отрекат на Жулиен изключителни делови способности, смелост, може би дори блясък — размишляваше маркизът. — Но в дъното на този характер аз виждам нещо ужасно. Такова впечатление той прави на всички, значи, действително тук има нещо (и колкото по-мъчно бе да се долови това нещо, толкова повече плашеше то горещото въображение на стария маркиз).
Моята дъщеря много умело ми каза това оня ден (в едно писмо, което ние не привеждаме): «Жулиен не се е свързал с никакъв салон, с никаква клика. Той не си е осигурил никаква подкрепа срещу мене, ни най-малка издръжка, ако го оставя… Но това показва ли непознаване днешното състояние на обществото? … Два или три пъти му казах: „Човек може да се издигне действително само с помощта на салоните…“
Не, той няма ловкия и лукав ум на някой мазник, който няма да изгуби ни една благоприятна минута, ни един сгоден случай… Този характер съвсем не прилича на Людовик XI. От друга страна, виждам, че той се води съвсем не от великодушни правила… Аз не проумявам нищо… Дали не си е внушил тези правила, за да тури преграда срещу страстите си?
Едно е ясно: той не понася презрението и с това аз го държа.
У него няма преклонение пред знатността, право да си кажа, той няма вродено уважение към нас… Това е недостатък; но в края на краищата душицата на един семинарист би трябвало да недоволствува само от липсата на блага и на пари, а той, обратното, за нищо на света не понася да го презират.»“
Притиснат до стената от писмото на дъщеря си, господин дьо Ла Мол разбра, че трябва да се реши на нещо: „И така, ето кое трябва да се уясни: дали не се е одързостил Жулиен да ухажва дъщеря ми само защото знае, че я обичам повече от всичко и че имам сто хиляди екюта годишен доход?
Матилд ме уверява в противното… Не, господин Жулиен, ето въпрос, по който не искам да се заблуждавам ни най-малко.
Имало ли е истинска, непреднамерена любов, или пък низък помисъл да се издигне до едно блестящо положение? Матилд е прозорлива, тя е почувствувала веднага, че това подозрение може да го погуби в очите ми и оттук нейното признание: тя, видите ли, първа го обикнала…
Девойка с такъв горд характер да се забрави дотам, че да му пристане!… Да му стисне ръката в градината една вечер — какъв ужас! Като че не е имала стотици други, по-малко непристойни начини да му покаже своето внимание.
Който се оправдава, се обвинява: аз не вярвам на Матилд…“ Този ден разсъжденията на маркиза бяха по-убедителни от друг път. При все това навикът взе връх, той реши да спечели време и да пише на дъщеря си. Защото те си пишеха от единия край на дома в другия. Господин дьо Ла Мол не се решаваше да се препира с Матилд и да й се противопоставя. Страхуваше се да не би да свърши всичко с някаква внезапна отстъпка от негова страна.