„Въздържайте се да вършите нови лудости; ето един указ за хусарски поручик на името на господина кавалера Жулиен Сорел дьо Ла Верней. Виждате какво само не правя за него. Не ми противоречете, не ме питайте. Нека в двадесет и четири часа се яви в Страсбург, дето е неговият полк. Ето чек до моя банкер; нека ми се покорява.“
Любовта и радостта на Матилд нямаха граници; тя поиска да се възползува от победата и отговори начаса:
„Господин дьо Ла Верней ще падне в краката ви, извън себе си от благодарност, ако знаеше всичко, което вие благоволявате да правите за него. Но при цялото си великодушие баща ми забравя за мене: честта на вашата дъщеря е в опасност. Една непредпазливо изтървана дума може да я очерни навеки и тогава двадесетте хиляди екюта рента няма да я очистят. Ще пратя указа на господин дьо Ла Верней, само ако вие ми дадете честна дума, че през следния месец моята сватба ще се отпразнува публично във Вилкие. Скоро след този срок, който ви моля да не превишите, вашата дъщеря не ще може да се явява пред хората освен под името на госпожа дьо Ла Верней. Колко ви благодаря, мили татко, че ме избавихте от това име Сорел“, и т.н., и т.н.
Отговорът бе неочакван.
„Слушайте ме или ще се откажа от всичко. Треперете, неразумна девойко. Аз не знам още какъв е вашият Жулиен, пък и вие самата го знаете по-малко от мене. Нека замине за Страсбург и да слуша. Аз ще съобщя волята си след две седмици.“
Този твърд отговор зачуди Матилд. „Аз не познавам Жулиен“; тези думи я унесоха в мечти и я доведоха скоро до най-съблазнителни догадки; но тя ги вземаше за истина. „Умът на моя Жулиен никога не се е приспособявал към жалкия салонен образец и моят баща не вярва в неговата изключителност тъкмо заради това, което я потвърждава…
Ала ако аз не се подчиня на неговата прищявка, работата може да стигне до публична свада; а един скандал ще се отрази върху положението ми в обществото и може да охлади любовта на Жулиен към мене. След скандала… сиромашия десетина години; а безумието да си избереш съпруг заради личните му достойнства може да те спаси от посмешище само тогава, когато разполагаш с грамадно богатство. Ако аз живея далеч от баща си, той в тая възраст може и да ме забрави… Норбер ще се ожени за някоя прелестна хитра жена: та нали Бургундската дукеса е съблазнила стария Людовик XIV…“
Тя се реши да се подчини, но не показа бащиното си писмо на Жулиен; неговият див характер можеше да го тласне към някоя безумна постъпка.
Когато тя вечерта съобщи на Жулиен, че е хусарски поручик, неговата радост беше безгранична. Можем да си я представим, като знаем честолюбивите блянове през целия му живот и неговата нова страст към сина му. Промяната на името съвсем го зашемети.
„И така — мислеше си той, — моят роман свърши и всичко това дължа само на себе си. Аз съумях да накарам да ме обикне това чудовище от гордост — додаде той, като гледаше Матилд. — Нейният баща не може да живее без нея, тя — без мене.“
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
БУРЯ
Дай ми, Господи, посредственост!
Душата му се беше унесла в мисли; той едва отговаряше на буйната нежност, с която го гледаше Матилд. Стоеше мълчалив и мрачен. Никога той не беше се струвал на Матилд тъй велик, никога тя не беше го боготворила така. Тя се страхуваше да не би неговата прекомерно чувствителна гордост да развали цялата работа.
Почти всяка заран тя виждаше абат Пирар да дохожда у тях. Не е ли разбрал Жулиен чрез него нещо от намеренията на баща й? Не му ли е писал сам маркизът, отстъпил на някоя своя минутна прищявка? Как да се обясни суровостта на Жулиен след това такова голямо щастие? Тя не се осмеляваше да го пита.
Тя не се осмеляваше — тя, Матилд! И от този миг в нейното чувство към Жулиен се прокрадна нещо смътно, неопределимо, прилично на ужас. Тази суха душа позна в своята любов всичко, което е достъпно на едно същество, възпитано сред излишествата на цивилизацията, от които се възхищава Париж.
На другия ден още призори Жулиен отиде в дома на абат Пирар. В двора едновременно с него пристигнаха пощенските коне с една разнебитена кола, наета в съседната пощенска станция.
— Такъв екипаж сега вече не е за вас — каза му начумерено суровият абат. — Ето ви двадесет хиляди франка подарък от господин дьо Ла Мол; той ви препоръчва да ги изхарчите в една година, но да се постараете, колкото е възможно, да не давате повод за насмешки. (Да хвърлиш такава голяма сума на един млад човек — това за свещеника означаваше да го тласнеш към прегрешения.)