Маркизът добавя към това: господин Жулиен дьо Ла Верней трябва да знае, че е получил тези пари от своя баща, който не е нужно да се назовава. Господин дьо Ла Верней може би ще сметне за уместно да надари господин Сорел, дърводелеца от Вериер, който се е грижил през детинството му за него… Аз ще мога да се нагърбя с тази част от поръчката — додаде абатът, — най-сетне склоних господин дьо Ла Мол да се помири с този голям йезуит абат дьо Фрилер. Неговото влияние решително надвиваше нашето. Безусловното признание на вашия висок произход от този човек, който управлява Безансон, ще е една от мълчаливите предпоставки на спогодбата.
Жулиен не можеше вече да сдържа чувствата си, той прегърна абата, струваше му се, че са го признали.
— Пфу! — каза господин Пирар, като го отблъсна. — Какво означава това светско пустославие? … А що се отнася до Сорел и синовете му, аз ще им предложа от мое име годишна издръжка от петстотин франка, която ще им се изплаща, додето съм доволен от тях.
Жулиен стана отново студен и високомерен. Той поблагодари, но с извънредно неясни изрази, които не го задължаваха с нищо. „Много е възможно — казваше си той — да съм извънбрачен син на някой голям велможа, заточен в нашите планини от страшния Наполеон.“ Тази мисъл от минута на минута му се струваше по-вероятна. „Моята омраза към баща ми би била доказателство… Аз няма да бъда вече чудовище.“
Няколко дни след този монолог петнадесетият хусарски полк, един от най-блестящите във войската, стоеше в бойна готовност на плаца в Страсбург. Господин кавалерът дьо Ла Верней яздеше превъзходен елзаски кон, за който беше платил шест хиляди франка. Той бе зачислен поручик, без никога да е бил подпоручик освен върху списъците на един полк, за който не беше и чувал.
Безстрастният му вид, суровият му и почти зъл поглед, неговата бледност и неизменно хладнокръвие му създадоха име още от първия ден. Скоро след това безукорната му и сдържана вежливост, ловкостта в стрелбата с пистолет и във фехтовката, проявени без много самохвалство, убиха всяка охота у другарите му да се шегуват гласно над него. След пет-шест дни колебание общественото мнение на полка се изказа в негова полза. „У този млад човек има всичко — приказваха старите офицери-присмехулници, — само не младост.“
От Страсбург Жулиен писа на господин Шелан, някогашния вериерски свещеник, който наближаваше сега преклонна старост:
„Вие сте научили, не се съмняваме, с радост за събитията, които накараха близките ми да ме обогатят. Изпращам ви петстотин франка и ви моля да ги раздадете негласно, без да споменавате името ми, на нещастниците, които сега са бедни, както бях аз някога, и на които сигурно помагате, както помагахте и на мене някога.“
Жулиен беше замаян от честолюбието, но не от суетност; при все това отделяше голямо внимание на своята външност. Конете му, мундирът му, ливреите на слугите му се поддържаха с усърдие и точност, които биха правили чест на някой голям английски велможа. Поручик едва от вчера по протекция, той вече пресмяташе, че за да командува полк най-късно на тридесет години, както всички велики пълководци, ще трябва на двадесет и три години да бъде повече от поручик. Той мислеше само за славата и за своя син.
И ето в тоя изблик на необуздано честолюбие го свари младият лакей от дома дьо Ла Мол, който идеше с бързо известие до него.
„Всичко е изгубено — пишеше му Матилд, — елате, колкото се може по-скоро, пожертвувайте всичко, избягайте, ако трябва. Щом пристигнете, чакайте ме във файтон до градинската вратичка на номер… улица… Аз ще дойда да поприказвам с вас; може би ще мога да ви въведа в градинката. Всичко е изгубено и, боя се, безвъзвратно; осланяйте се па мене, ще ме намерите предана и твърда в бедата. Аз ви обичам.“
След няколко минути Жулиен, получил разрешение от полковника, препусна в галоп от Страсбург, но ужасното безпокойство, което го разкъсваше, не му позволи да продължи на кон пътуването си отвъд Мец. Той се метна в една пощенска кола; и с почти невероятна бързина пристигна на посоченото място пред градинската вратичка на дома дьо Ла Мол. Вратичката се отвори и в същия миг Матилд, забравила всякакъв човешки срам, се хвърли в прегръдките му. За добра чест едва беше пет часът сутринта и на улицата нямаше жива душа.
— Всичко е изгубено; баща ми, страхувайки се от сълзите ми, замина в четвъртък през нощта. Закъде — никой не знае. Ето писмото му; четете.
И тя се качи във файтона при Жулиен.