Не говорете никому другиму особено на хора от вашия кръг; господата дьо Люз, дьо Кайлюс.
Една година след смъртта ми омъжете се за господин дьо Кроазноа; аз ви моля за това, аз заповядвам като ваш съпруг. Не ми пишете никога, няма да отговоря. Макар и по-малко зъл, струва ми се, от Яго, ще кажа като него: From this time forth I never will speak word.43
Никой няма да ме види вече ни да говоря, ни да пиша; към вас са обърнати моите последни думи, както последните ми горещи чувства.
След като изпрати това писмо, Жулиен, посъвзел се, за първи път почувствува колко е нещастен. Честолюбивите му надежди трябваше да бъдат една след друга изтръгнати от сърцето му от тези велики думи: „Аз ще умра.“ Смъртта сама по себе си не му се струваше ужасна. Целият му живот бе всъщност дълга подготовка към нещастията и той никога не забравяше онова, което минава за най-голямо от всичките.
„Че какво пък? — казваше си той. — Ако след два месеца трябваше да се бия на дуел с човек, който владее отлично шпагата, щях ли да проявя малодушие да мисля за това непрекъснато и с ужас в душата?“
Той повече от час се мъчи да се опознае в това отношение.
Когато можа да вижда ясно душата си и истината се откри пред очите му тъй ясно, както един от стълбовете на тъмницата, той помисли за разкаяние.
„Защо ще трябва да се разкайвам? Мене ме оскърбиха жестоко; аз убих, заслужавам смърт, ето всичко. Умирам, след като съм си разчистил сметките с човечеството. Не оставям неизпълнено нито едно задължение, не дължа никому нищо; в моята смърт няма нищо срамно, ако не се смята оръдието: то само наистина е предостатъчно да ме опозори в очите на вериерските еснафи; но от познавателно гледище какво е по-нищожно от това? Аз имам впрочем едно средство да остана достоен пред тях: да хвърлям на народа жълтици, когато отивам на лобното място. Споменът за мене, свързан с мисълта за златото, за тях ще остане лъчезарен.“
След това разсъждение, което подир една минута му се стори очевидно, Жулиен си каза: „Няма какво друго да правя на земята“ и заспа дълбок сън.
Към девет часа вечерта тъмничарят, донесъл му вечеря, го събуди.
— Какво говорят във Вериер?
— Господин Жулиен, аз съм се клел пред разпятието в кралския съд в тоя ден, когато ми дадоха тази служба, и съм длъжен да пазя мълчание.
Той мълчеше, но не си отиваше. Гледката на това просташко лицемерие поразвлече Жулиен. „Трябва да го накарам — помисли си той — да почака по-дълго тези пет франка, срещу които желае да ми продаде съвестта си.“
Когато видя, че свършва вечерята, а него дори не се опитват да го подкупят, тъмничарят каза с престорено кротък глас:
— Приятелството ми към вас, господин Жулиен, ме кара да ви кажа, макар и да разправят, че това е в ущърб на правосъдието, защото може да се възползувате от това за своята защита… Вие, господин Жулиен, сте добро момче и ще бъдете много доволен, ако ви кажа, че госпожа дьо Ренал оздравява.
— Как, не е ли умряла? — извика Жулиен вън от себе си.
— Че вие не знаете ли нищо! — каза тъмничарят с глупаво учудване, което скоро се превърна в блаженствуваща алчност. — Заслужава, господине, да дадете нещо на хирурга, тъй като по закон и справедливост той би трябвало да мълчи. Но за да ви угодя, господине, аз отидох при него и той ми разказа всичко…
— И така, раната не е смъртоносна? — излязъл от търпение, го запита Жулиен. — Отговаряш ли за това с живота си?
Тъмничарят, исполин, висок шест стъпки, се уплаши и се стъписа към вратата. Жулиен видя, че така няма да се добере до истината, седна пак и хвърли една жълтица на господин Ноару.
Колкото повече Жулиен се убеждаваше от разказа на този човек, че раната на госпожа дьо Ренал не е смъртоносна, толкова по-неудържимо чувствуваше, че ще заплаче.
— Излезте — каза той сопнато.
Тъмничарят се подчини.
— Велики боже, тя не е умряла! — провикна се Жулиен веднага щом вратата се затвори; и падна на колене, проливайки горещи сълзи.
В тази върховна минута той беше вярващ. Какво значение имат лицемерията на поповете? Могат ли те да отнемат нещо от истината и величието на мисълта за бога?
И ето чак тогава Жулиен започна да се разкайва за извършеното от него престъпление. По някакво съвпадение, което го спаси от отчаяние, едва в този миг той излезе от това състояние на физическо раздразнение и това полубезумие, в което беше изпаднал още когато тръгна от Париж за Вериер.
Това бяха чисти, благородни сълзи, той не се съмняваше нито за минута, че ще бъде осъден.