„Значи, тя ще живее! — казваше си той. — Тя ще живее, за да ми прости и да ме обича…“
На другата заран много късно го събуди тъмничарят.
— Трябва да имате знаменито хладнокръвие, господин Жулиен — каза му този човек. — На два пъти идвах, но не ми даде сърце да ви събудя. Ето ви две бутилки превъзходно вино, изпраща ви го господин Маслон, нашето кюре.
— Как? Този негодник още ли е тук? — запита Жулиен.
— Да, господине — отговори тъмничарят, снишил глас, — но не говорете толкова високо, това може да ви навреди.
Жулиен се разсмя от все сърце.
— В това положение, в което се намирам, вие едничък, приятелю мой, може да ми навредите, ако престанете да бъдете добър и човечен… Ще ви заплатя добре — като се стресна, каза Жулиен отново властно. И своята властност потвърди тутакси, като му подхвърли една монета.
Господин Ноару разказа отново, тоя път с най-големи подробности, всичко, което беше научил за госпожа дьо Ренал, но не спомена нито дума за посещението на госпожица Е лиза.
Този човек беше низък и до немай-къде раболепен. През ума на Жулиен мина една мисъл: „Този безобразен великан може да спечели тук триста-четиристотин франка, защото не попада много народ в затвора му; аз мога да му обещая десет хиляди франка, ако се съгласи да избяга с мене в Швейцария… Мъчно ще бъде само да го уверя, че няма да го излъжа.“ Но когато си представи, че ще трябва дълго да се обяснява с такава подла твар, Жулиен почувствува отвращение и се залови да мисли за друго нещо.
Вечерта нямаше вече време за това. Една пощенска кола дойде да го вземе в полунощ. Той остана много доволен от своите спътници — стражарите. На заранта пристигна в Безансонския затвор, дето любезно го настаниха в горния етаж на една готическа куличка. Архитектурата й той отнесе към началото на XIV век и се възхити от нейното изящество и дивна лекота. През една тясна пролука между две стени се откриваше, отвъд един дълбок двор, великолепна гледка.
На следния ден го повикаха на разпит, след който няколко дни не го закачаше никой. На душата му бе спокойно. Неговото дело му се струваше съвсем просто:
„Аз исках да убия, ще трябва да бъда убит.“
Мисълта му не се спря повече на това разсъждение. Съдът, неприятността да се яви публично, защитата му се струваха някакви неприятни дреболии, досадни церемонии, за които ще има време да мисли, когато ще настъпят. И мигът на смъртта също съвсем не спираше вниманието му: „Ще мисля за нея след съда.“ Животът му се струваше досаден, той гледаше на всичко сега с други очи. Той нямаше вече никакво честолюбие. Рядко си спомняше за госпожица дьо Ла Мол. Разкаянието го поглъщаше и пред него често възкръсваше образът на госпожа дьо Ренал особено в тишината на нощите, смущавана в тази висока кула само от клекота на морския орел.
Той благодареше на небето, че не я е ранил на смърт. „Страшно нещо! — казваше си той. — На мене ми се струваше, че с писмото си до господин дьо Ла Мол тя е разрушила завинаги моето току-що започнало щастие, а ето няма и две седмици от датата на това писмо и аз не си спомням вече за всичко онова, което ме занимаваше тогава… Две-три хиляди франка доход, за да живея спокойно в някое планинско кътче като Вержи… Аз бях щастлив тогава… Не съзнавах своето щастие!“
В други минути той скачаше сепнат от стола си. „Ако бях ранил смъртоносно госпожа дьо Ренал, щях да се самоубия… Нужна ми е тази увереност, за да не изпитвам отвращение от себе си.
Да се самоубия! Ето за какво трябва да помисля — казваше си той. — Тези формалисти-съдии, които с такова настървение преследват нещастния подсъдим и са готови да обесят и най-добрия гражданин, само и само да докачат някой орден… Аз бих се избавил от тяхната власт, от техните оскърбления на лош френски език, които областният вестник ще нарече красноречие…
Аз мога да живея горе-долу още пет-шест седмици… Да се самоубия! Бога ми, не — каза си той след няколко минути, — Наполеон е живял…
Пък и сладко ми е да живея; тук е спокойно, никой не ми досажда“ — додаде той през смях и се зае да съставя списъка на книгите, които искаше да изпише от Париж.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
КУЛАТА
Гробът на приятел.
Той чу силен шум в коридора; по това време никой не се качваше в неговата килия; орелът отлетя с крясък, вратата се отвори и почтеният свещеник Шелан, целият разтреперан, с патерица в ръка, се хвърли в прегръдките му.
— Ах, боже Господи, възможно ли е това, чадо мое… чудовище, би трябвало да кажа.
И добрият старец не можа да промълви нито дума повече. Жулиен се уплаши да не падне. Той трябваше да го доведе до един стол. Ръката на времето беше се стоварила тежко върху този толкова енергичен някога човек. На Жулиен се струваше, че вижда само сянката му.