— Едва завчера — каза старецът, когато най-сетне си пое дъх, — получих вашето писмо от Страсбург с вашите петстотин франка за вериерските сиромаси; донесоха ми го в планината в Ливерю, където съм се прибрал при моя племенник Жан. И изведнъж вчера научавам за катастрофата… О, небе! Възможно ли е! — И старецът престана да плаче, сякаш беше се лишил от всяка мисъл, и додаде машинално: — На вас ще ви трябват вашите петстотин франка, аз ви ги нося.
— На мене ми трябва да ви видя, отче! — извика Жулиен в умиление. — Пък и аз имам пари.
Но той не можа да получи смислен отговор. Сегиз-тогиз от очите на Шелан се отронваше по някоя сълза, която плъзваше безмълвно по бузата му; после той гледаше Жулиен и сякаш не можеше да дойде на себе си, когато го виждаше, че му взема ръцете и ги поднася към устните си. Това лице, толкова живо някога, което гореше така силно от най-благородни чувства, сега беше застинало, безчувствено. Скоро някакъв селянин дойде да потърси стареца.
— Не бива да го изморяваме — каза той на Жулиен, който разбра, че това е племенникът.
Това посещение потопи Жулиен в жестока мъка, пресуши сълзите му. Всичко му стана тъжно и безутешно; сърцето му се беше сякаш вледенило в гърдите.
Този миг беше най-жестокият от всички, които беше изпитал след престъплението. Той видя смъртта в цялата й грозота. Всички блянове за душевно величие и благородство се пръснаха като облак пред буря.
Това ужасно състояние продължи няколко часа. Душевното отравяне лекуват с физически лекарства и шампанско. Жулиен би се сметнал за подлец, ако прибегнеше до тях. „Колко глупав съм! — провикна се той към края на този ужасен ден, през който непрекъснато се щураше напред-назад из своята тясна кула. — Ако ми предстоеше да умра като всички, тогава наистина видът на този нещастен старец би трябвало да ми навее такава ужасна тъга; но мигновената смърт, и то в разцвета на годините, ме избавя тъкмо от това жалко рушение.“
Но въпреки всичките си разсъждения Жулиен почувствува, че се е размекнал, обхванат от малодушие, и ето защо толкова го натъжи това посещение.
У него вече нямаше нищо сурово и величаво, никакви римски добродетели; смъртта му се яви на още по-голяма висота и не изглеждаше вече лесна работа.
„Ето това ще е моят термометър — каза си той. — Тази вечер аз съм на десет градуса под онова мъжество, с което мога да отида на гилотината. Тази сутрин аз имах това мъжество. Ала не е ли все едно, стига да ми се върне то в потребната минута.“ Мисълта за термометъра го поразвлече и в края на краищата го разсея.
На другата заран, когато се събуди, досрамя го за предишния ден. „Моето щастие, моето спокойствие са в опасност.“ Той почти реши да пише на главния прокурор да не допускат никого при него. „Ами Фуке? — спомни си той. — Ако той рече да дойде в Безансон, колко мъчно ще му стане.“
Може би вече два месеца той не беше помислял за Фуке. „Голям глупак бях аз в Страсбург, мисълта ми не се издигаше по-високо от яката на мундира ми.“ Споменът за Фуке го занимава дълго и той се разчувствува още повече. Той се щураше във вълнение. „Ето ме безусловно двадесет градуса под равнището на смъртта…
Ако тази слабост нараства, по-добре ще е да се самоубия. Колко ще ликуват всички тези абати Маслон и господа Вадено, ако умра като страхливец.“
Пристигна Фуке; този простичък и добър човек беше обезумял от мъка. Той мислеше, ако изобщо мислеше, само за едно: да продаде цялото си имущество, за да подкупи тъмничаря и да помогне на Жулиен да избяга. Той му говори дълго за бягството на господин дьо Лавалет.
— Ти ме наскърбяваш — каза му Жулиен, — господин дьо Лавалет е бил невинен, а аз съм виновен. Без да щеш, ме караш да мисля за разликата между нас… Но истина ли е? Как? Мигар ще продадеш цялото си имущество? — учуди се Жулиен и изведнъж придоби пак своята наблюдателност и недоверчивост.
Фуке, зарадван, че най-сетне приятелят му се отзова на обсебилата го мисъл, започна да му изброява надълго и нашироко, с една приблизителност от стотина франка, колко ще получи от всеки свой имот.
„Каква възвишена самоотверженост у един селски собственик! — помисли Жулиен. — Колко спестявания, колко отделяни от залъка грошове, които ме караха да се червя страшно, когато виждах у него това, жертвува той сега заради мене! Нито един от тези блестящи младежи, които срещах в дома дьо Ла Мол и които четат «Рене», няма тези смешни недостатъци; но като се изключат съвсем младите, забогатели при това от някое наследство, които не знаят цената на парите, кой от тези блестящи парижани би бил способен на такава жертва?“