Ала не бива от това да съдим лошо за Жулиен; той измисляше старателно думи, изпълнени с лукаво и предпазливо лицемерие. И за неговата възраст това не беше малко. Колкото за тона и жестовете, той живееше със селяни и нямаше пред очите си достойни примери. По-късно, щом получи възможност да се приближи до тези благородници, той стана достоен за възхищение толкова в жестовете, колкото и в думите.
Госпожа дьо Ренал се зачуди, че полученото наследство не направи камериерката по-щастлива; тя виждаше как девойката ходи непрекъснато при кюрето и се връща оттам с разплакани очи; най-сетне Елиза й разправи за своята женитба.
Госпожа дьо Ренал помисли, че се разболява; някаква треска не й даваше да спи; тя живееше само когато виждаше своята камериерка или Жулиен. Не можеше да мисли за нищо друго освен за тях и за щастието, което те щяха да намерят в семейното огнище. Сиромашката къщурка, където те щяха да живеят с петдесет луидора годишен доход, й се рисуваше в пленителни багри. Жулиен би могъл лесно да стане адвокат в Бре, околийски град на две левги от Вериер; в такъв случай тя би могла да го вижда сегиз-тогиз.
Госпожа дьо Ренал повярва искрено, че ще полудее; тя каза това на мъжа си и най-сетне легна болна. Същата вечер, когато камериерката й поднасяше вечерята, тя забеляза, че девойката плаче. Тя възненавидя Елиза в тая минута и я нагруби; после й поиска прошка за това. Елиза се разплака още повече и каза, че ако господарката позволи, ще й разкаже пилото си нещастие.
— Говорете — отвърна госпожа дьо Ренал.
— Знаете ли, госпожо, той не ме иска; зли хора са му казали навярно нещо лошо за мене и той им вярва.
— Кой не ви иска? — попита госпожа дьо Ренал, като едва си поемаше дъх.
— Че кой друг, госпожо, ако не господин Жулиен? — отговори, хълцайки, камериерката. — Господин свещеникът не можа да надвие упорството му; защото господин свещеникът намира, че той не бива да отхвърля едно честно момиче, задето било камериерка. В края на краищата бащата на Жулиен е прост дърводелец; пък и самият той как си е изкарвал хляба, преди да дойде при госпожата?
Госпожа дьо Ренал не я слушаше вече; прекомерното щастие я почти лиши от способността да разсъждава. Тя накара девойката да повтори няколко пъти, че Жулиен и е отказал окончателно, без надежда, че ще вземе друго, по-разумно решение.
— Искам да направя последен опит — каза тя на камериерката, — сама ще говоря на господин Жулиен.
На другия ден след закуската госпожа дьо Ренал си достави неизмерима наслада, като защищаваше интересите на съперницата си и виждаше как Жулиен отхвърля отново и отново ръката и богатството на Елиза в продължение на цял час.
Полека-лека Жулиен остави настрана предпазливостта си и накрая отговори остроумно на мъдрите увещания на госпожа дьо Ренал. Тя не можа да устои на пороя от щастие, който заля душата й след толкова дни на отчаяние-, и загуби съзнание. Когато се съвзе и се видя положена върху леглото в стаята си, тя отпрати всички. Обхвана я дълбока почуда.
„Наистина ли обичам Жулиен?“ — запита се тя най-сетне.
Това откритие, което във всяко друго време щеше да я потресе издъно и да събуди угризения у нея, сега бе за нея само нещо странно, на което тя гледаше безразлично, сякаш отвън. Изтощена от преживяното, душата й не беше вече способна да се вълнува от никакви страсти.
Госпожа дьо Ренал рече да поработи, но се унесе в дълбок сън; когато се събуди, случилото се не й се стори толкова ужасно, колкото би трябвало. Беше много щастлива и затова не можеше да мисли лошо за нищо. Простодушна и невинна, тази добра провинциалистка никога не беше измъчвала душата си, за да я накара да усети някаква нова отсянка на чувство или огорчение. Всецяло погълната преди идването на Жулиен от безкрайната работа, която извън Париж е принудена да върши всяка добра майка и домакиня, госпожа дьо Ренал мислеше за страстите, както ние мислим за лотарията: за нея те бяха сигурна измама и късмет, който могат да търсят само луди хора.
Удари звънецът за обед; госпожа дьо Ренал пламна, когато чу гласа на Жулиен, който довеждаше децата. Станала малко по-хитра, откакто беше почнала да обича, тя се оплака, че я боли ужасно глава, за да обясни червенината си.
— Ето какви са всички жени — отговори господин дьо Ренал с гръмък смях. — В тия машини винаги нещо не е в ред!
Макар и свикнала с тоя род духовитости, тоя тон подействува неприятно на госпожа дьо Ренал. За да се разсее, тя погледна лицето на Жулиен: да беше и най-грозният човек, в този миг той щеше да й се хареса.
Зает усърдно да подражава обичаите на дворцовите хора, още с първите хубави дни на пролетта господин дьо Ренал се премести във Вержи, едно село, станало прочуто поради трагичното „приключение на Габриела“. На няколкостотин крачки от живописните руини на старинната готическа черква господин дьо Ренал притежаваше стар замък с четири кули и една градина, разпределена като градината на Тюйлери, с много чемширени плетове и кестенови алеи, които кастреха два пъти на годината. Съседният парцел, засаден с ябълки, служеше за разходка. В края на овощната градина тъмнееха осем или десет великолепни ореха, огромният им листак се издигаше, кажи-речи, на осемдесет стъпки височина.