— Бъдещето се рисуваше пред очите ми съвсем ясно. Аз ви венчавах след смъртта си с господин дьо Кроазноа, който е готов да се ожени за една вдовица. Благородната, макар и малко романтична душа на тази чаровна вдовица, потресена и вкарана в пътя на житейското благоразумие от едно необикновено събитие, трагично и велико за нея, благоволява да разбере безспорните достойнства на младия маркиз. Вие се примирявате да станете щастлива с онова, което всички смятат за щастие: уважението, богатството, високото положение… Но, мила Матилд, вашето пристигане в Безансон, ако го подозрат, ще-бъде смъртоносен удар за господин дьо Ла Мол, а това аз никога няма да си простя. Аз и без това вече съм му причинил толкова огорчения! Академикът ще каже, че е топлил змия в пазвата си.
— Признавам, съвсем не очаквах такава студена разсъдливост и такива грижи за бъдещето — каза полуразсърдена госпожица дьо Ла Мол. — Моята камериерка, почти тъй предпазлива, както вие, взе паспорт за себе си и под името на госпожа Мишле аз дойдох с пощенската кола.
— И госпожа Мишле е успяла да стигне тъй лесно до мен?
— Ах, ти си винаги оня изключителен човек, когото предпочетох пред всички! Аз най-напред предложих сто франка на секретаря на съда, който разправяше, че било невъзможно да вляза в тази кула. Но Получил парите, този честен човек ме накара да чакам, изтъкна ми разни пречки, аз помислих, че иска да ме окраде… — Тя се спря.
— И после? — запита Жулиен.
— Не се сърди, мили ми Жулиен — каза му тя, като го целуна. — Принудих се да кажа името си на този секретар, който ме взе за млада парижка работничка, влюбена в хубавеца Жулиен… Той действително така се изрази. Аз му се заклех, че съм твоя жена и сега ще получа позволение да те виждам всеки ден.
„Истинско безумие! — помисли Жулиен. — Аз не можах да й попреча. В края на краищата господин дьо Ла Мол е такъв важен сановник, че общественото мнение ще съумее да намери оправдание за младия полковник, който ще се ожени за тази прекрасна вдовица. Близката ми смърт ще покрие всичко.“ И той с упоение се отдаде на Матилдината любов; това беше безумие, душевно величие, всичко най-необикновено, което можем да си представим. Тя сериозно му предложи да се самоубие заедно с него.
След тези първи възторзи, когато тя се наслади до насита на щастието да вижда Жулиен, остро любопитство овладя отведнъж душата й. Тя се взираше в любимия си и намираше, че той стои неизмеримо високо над всичко, което си беше въобразила. Струваше й се, че Бонифас дьо Ла Мол е възкръснал, но още по-героичен.
Матилд се видя с най-добрите тукашни адвокати и ги оскърби, като направо, без заобикалки им предложи злато; но в края на краищата те приеха.
Тя много бързо разбра, че в съмнителните и много важни работи в Безансон всичко зависи от господин абата дьо Фрилер.
Под никому неизвестното име на госпожа Мишле тя отначало срещна непреодолими мъчнотии, за да проникне до могъщия йезуит. Но из града се пръсна мълвата за красотата на младата модистка, която, полудяла от любов, е дошла от Париж в Безансон да утеши младия абат Жулиен Сорел.
Матилд тичаше сама и пеша из улиците на Безансон; тя се надяваше, че никой няма да я познае. Във всеки случай тя не смяташе, че ще е безполезно за нейното дело, ако произведе силно впечатление върху народа. В своето безумие тя мечтаеше дори да го разбунтува, за да спаси Жулиен, когато отива на смърт. На госпожица дьо Ла Мол й се струваше, че е облечена просто, както подобава на постигната от скръб жена; а тя беше облечена така, че привличаше погледите на всички.
Тя беше станала в Безансон предмет на всеобщо внимание, когато най-подир, след цяла седмица ходатайства, издействува да бъде приета от господин дьо Фрилер.
Колкото и голяма да беше нейната смелост, мисълта за влиятелния йезуит се беше толкова тясно свързала в нейното съзнание с мисълта за дълбокото и предвидливо злодейство, че тя потрепера, когато позвъни на вратата на епископството. Тя едва се изкачваше по стълбите, които водеха към покоите на главния викарий. Пустотата на епископския дворец я смразяваше. „Ето аз ще седна на някое кресло и това кресло ще ми хване ръцете и аз ще изчезна. Кого ще може да попита моята камериерка за мене? Капитанът на жандармерията няма да иска да си мръдне пръста… Аз съм сам-сама в този голям град!“
Още с първия поглед върху жилището на главния викарий госпожица дьо Ла Мол се успокои. Най-напред й отвори един лакей в изящна ливрея. Приемната, дето я помолиха да почака, беше наредена с такъв тънък и изискан разкош, чужд на грубото показно великолепие, какъвто може да се види само в най-добрите парижки къщи. Щом зърна господин дьо Фрилер, който идеше към нея с бащински вид, всичките й мисли за чудовищно престъпление из един път изчезнаха. Тя не откри на хубавото му лице дори отпечатък от оная енергична и малко дива твърдост, която така ненавиждаше в парижкото общество. Полуусмивката, оживила чертите на свещенослужителя, който се разпореждаше с целия Безансон, издаваше човек от доброто общество, образован прелат, умел администратор. Матилд се почувствува в Париж.